„А може би това е само моят извратен филм — каза си. — Може би Ларейн вече не го вижда. Може да е успяла да го блокира.“
Макар че се съмняваше. Иначе не би излязла от „Холидей Ин“ в полунощ в делнична вечер и не би стояла до колата си, докато някакъв мъж, когото Демарко не познаваше, мачкаше гърдите й с една ръка и я пъхаше под блузата й, а с другата я пипаше между краката. Винаги наблюдаваше с изумление колко самоуверено приема Ларейн тези опипвания. Стоеше неподвижна и величествена като гладиола, положила ръце върху раменете на мъжа, докато той шареше с длани по тялото й.
Пет минути по-късно колата й излезе от паркинга, следвана от тъмнозелен хюндай. Сега щеше да шофира бавно към дома си — винаги го правеше. Демарко, от друга страна, ускори по страничните улички, за да стигне до къщата й преди нея. Паркира на половин пресечка встрани.
Изчака, докато жената отключи входната врата и влезе вътре с компаньона си за нощта. Тогава отново потегли и паркира колата до тротоара пред къщата. Излезе и натисна входния звънец.
Ларейн отвори вратата и остана загледана в него. Лицето й не издаваше нито изненада, нито гняв.
— Тоя изобщо познаваш ли го? — попита Демарко.
Тя не отговори. Примигна веднъж, но иначе не помръдна.
— Трябва да прекратиш това — каза й. — Не знаеш кои са тези мъже и на какво са способни. Рано или късно някой ще те нарани.
Ларейн се усмихна, сякаш имаше нещо смешно в идеята да бъде наранена.
— Ще бъда в колата си — заяви той накрая, в случай че имаш нужда от мен.
В изражението й липсваше каквато и да било позната емоция.
Съпругата му затвори вратата и завъртя ключа, а той се върна в колата си. Спусна назад облегалката и остана загледан в тъмната къща известно време, после отклони поглед. Слуша радио двайсетина минути, слуша агонизиращите ридания на китарата на Рай Кудър чак от Тексас, слуша Нора Джоунс, Дайна Уошингтън, Клептън и Райт, Джон Лий Хукър. После изключи радиото, защото нямаше нужда от саундтрак на онова, което чувстваше.
Прекара следващия половин час в рецитиране на откъси от поезия и проза; фрази, чути за пръв път на глас от Лорейн в леглото. Тя обожаваше музиката на думите, както сама я наричаше, и когато му четеше, Демарко също чуваше тази музика. По-късно, когато спря да му чете и къщата бе твърде празна, той препрочиташе същите книги сам и винаги ги чуваше с гласа на Ларейн, но вече с тъга в сърцето, защото не знаеше дали тя някога ще му проговори отново.
— Майка ми е риба — бе написал Фокнър21. — Петлите се изхабяват от много гледане22 — бе казал Маркес. Демарко помнеше цял параграф от началото на „В чужда страна“ от Хемингуей. Но не можеше да се сети за стиховете от „Първа елегия“ на Рилке, които следваха О, и нощта, и нощта, щом изпълнен с простора световен, вятърът впие зъби в лицето ни23.
След известно време новият приятел на Ларейн излезе от къщата, без да бърза. На вратата се обърна да я целуне, но тя му каза довиждане с усмивка, отстъпи назад и затвори вратата. Той остана объркан на мястото си няколко секунди, навярно се чудеше къде е сбъркал. Демарко изпи последната глътка от разреденото си уиски и си помисли: „Винаги си тръгват объркани“.
Накрая мъжът се обърна, качи се в колата си и потегли.
Няколко минути по-късно светна лампата в банята на горния етаж. „Сега ще си вземе душ — каза си Демарко. — После ще подсуши косата си с хавлия, ще си измие зъбите и ще пусне сешоара.“ Беше сама, в безопасност, зад заключената врата на дома си — и това беше най-важното. Демарко запали двигателя и отново включи радиото, благодарен за компанията по обратния път към къщи.
18
„Вдишай — нареди си Томас Хюстън. — Издишай. Направи го пак. И пак.“
Нищо вече не се случваше лесно. Нищо не се случваше естествено.
„Трябва да държиш мисълта си бистра, човече. Намери храна. Трябва да ядеш.“
Със сигурност минаваше полунощ. От доста време пред денонощния магазин не бяха спирали коли.
22
От „Няма кой да пише на полковника“, Габриел Гарсия Маркес, превод от испански: Валентина Рафаилова. — Б.пр.