Конеску бе организирал кабинета си по такъв начин, че единствената видима част от вратата бе тесен коридор, който водеше към прозорец на по-малко от два метра разстояние. Стената от лявата страна на вратата бе заета от метална библиотека с натъпкани една върху друга книги — вертикално и хоризонтално. Отдясно имаше два метални шкафа за документи с височина метър и половина. Върху тях бяха натрупани още книги, които блокираха гледката към кабинета. Демарко пристъпи към тесния процеп между шкафовете и радиатора под прозореца и там, свит в ъгъла, до обърнатото срещу стената бюро, седеше Конеску — едър, прегърбен, с разрошена коса. Седеше вторачен в метален шкаф за документи, допрял кокалчетата на ръцете си до компютърната клавиатура. На екрана се виждаше текстов документ, плътно изписан със ситен шрифт.
— Съжалявам за прекъсването — обади се Демарко. — Можете ли да ми отделите няколко минути?
Конеску остана неподвижен известно време, после разтвори пръсти и затрака по клавиатурата с бясна скорост.
— Твърде зает съм в момента — отвърна. — Елате пак към три. И отново затрака по клавишите.
— В три имате лекция — заяви Демарко. Пристъпи навътре в кабинета, застана от лявата страна на Конеску и седна на ръба на металното бюро, едва на няколко сантиметра от него. Преподавателят се вцепени, а сержантът се усмихна. — Така че по-добре да е сега.
Мъжът спря да пише. Скри страницата от екрана, облегна се в стола си, обърна глава към Демарко и го изгледа заплашително. Всяко негово движение бе отчетливо и самостоятелно, сякаш нямаше никаква връзка с предходното.
„Параноидна шизофрения — помисли си Демарко. — Класически случай.“
— Как бихте определили връзката си с Томас Хюстън?
Конеску обмисли отговора си. Накрая каза:
— Не обичам нацисти. И нацистите не ме обичат.
— А защо го наричате така?
— Какво е нацист? Човек, изпълнен с омраза. С предразсъдъци. С желание да смаже, да преследва и да унищожи онези, които го заплашват.
— Вие заплашвахте ли го?
Конеску присви очи към него. После се вторачи в монитора си.
— Професионални разногласия.
— Той е бил един от членовете на комисията, гласувала срещу назначението ви на постоянна работа. Заплашвали сте както него, така и университета със съдебни дела.
— Репутацията ми е заложена на карта.
— А каква е вашата репутация?
Раменете на Конеску се сковаха и шията му сякаш изчезна. Сержантът чуваше как преподавателят бавно вдишва през носа и бързо издишва.
Накрая Демарко каза:
— От онова, което имах възможност да установя, всички заплахи са идвали от вас. Разполагам с копия от имейлите и писмата ви. Така че имам само още един въпрос. Къде бяхте в събота от десет вечерта до ранната сутрин на другия ден?
— Къде би могъл да бъде един почтен човек по това време? Заспал в леглото си.
— Вие не сте женен, нали?
— Нямам време за такива неща.
— Такива неща? Имате предвид съпруга?
— Романтика! Любовни афери! Аз съм посветил живота си на разума.
— Тоест никой не би могъл да потвърди, че сте били в леглото си?
Конеску издиша през зъби.
— Проверете записите — изръмжа.
— Кои записи имате предвид?
— На всеки етаж от сградата, в която живея, има охранителни камери. Прибирам се в седем. Не излизам до четири на другия ден. Поръчвам си вечеря между осем и осем и половина. Проверете записите, ако ви интересува.
— Поръчали сте си доставка на храна?
— Стромболи25 с пържола и пръчици моцарела.
— Името на ресторанта?
Конеску му хвърли изпепеляващ поглед.
— Смятате ме за лъжец?
— Просто питам за името на ресторанта, това е всичко.
— Шибаната „Пица Джо“.
— „Пица Джо“ на Дванайсета?
— Искате ли да помиришете празната кутия в кофата ми за боклук?
Демарко се усмихна.
— Ще ви уведомя, ако се наложи.
Три минути по-късно, докато крачеше към паркинга, усети внезапна ледена тръпка.
— Висше образование — изрече на глас. — Мътните да го вземат!
24
До десет същата сутрин мъглата се вдигна. От време на време Хюстън излизаше от гората, за да потърси с поглед слънцето и да се ориентира за местоположението си, но през останалото време стоеше скрит между дърветата по пътя си на север. Беше следвал потока Санди Крийк обратно на течението му от езерото Уилхелм чак до извора и за няколкото часа от зазоряване насам навярно бе изминал между петнайсет и двайсет километра. Ако сметките му бяха верни, до работното място на Анабел оставаха по-малко от три часа път.