— Някой като вас — вметна сержантът.
Нейтън Брайсън се сепна и го погледна.
— Странно, че го споменавате. Том ми го каза веднъж.
„Каква ирония“ — помисли си Демарко. Хюстън пишеше роман за възрастен мъж, който се влюбва в момиче, а този младеж тук бе влюбен в по-възрастен мъж.
— Похот — изрече. — Това ли стои зад работното заглавие? „П“ като похот?
— Книгата трябваше да е разделена на четири части: Похот, Подлост, Печал и Проникновение.
— Проникновение? С щастлив край ли ще бъде?
— Не знам. По всяка вероятност Том също не знае. Със сигурност мога да ви кажа обаче, че проникновението невинаги води до щастие. Понякога става точно обратното.
— Знаете ли в кой клуб работи Анабел? — попита сержантът.
— Знам, че от два месеца Том обикаля различни нощни заведения и се опитва да открие момиче с търсените от него качества. Истинско момиче, което не се преструва, разбирате ли? Той каза, че някои от тях много ги бива в преструвките.
— Престорен интерес към него?
— Престорена невинност.
— Това възможно ли е? Жена, която работи като стриптийзьорка, да притежава невинност?
— Том смяташе, че е възможно.
— А вие?
Брайсън сви рамене.
— Ако трябва да съм откровен, личният ми поглед към живота не е толкова… ведър. Не че не ми се иска да можех да споделя гледната точка на Том. А вие, сержант?
— Моля?
— Вие как гледате на света?
Демарко се усмихна.
— Хюстън случайно споменавал ли е името на клуба, в който работи Анабел?
— Споменавал е другите, онези, които е зачеркнал от списъка. Но този, новия? Не мисля. Знам, че го е посещавал три или четири пъти, преди да ме покани да го придружа. Мисля, че просто искаше и аз да видя момичето, за да е сигурен, че не е сгрешил в избора си.
— Странно място е избрал да търси невинност.
— Същото казах и аз. И знаете ли какво ми отвърна той?
— Бих искал да знам.
— Каза ми, че точно това си струва да бъде описано. Очевидната дихотомия26. Вътрешният конфликт.
— Човешкото сърце в конфликт със себе си.
Брайсън го погледна многозначително и се усмихна.
— Чели сте Фокнър.
— Някога — отвърна Демарко. — Колкото до онзи стриптийз клуб…
— Със сигурност не е от местните.
— Не е искал да рискува среща с приятели или познати.
— Точно така. Е, съпругата му знаеше, но въпреки това…
— Знаела е, че той ходи в стриптийз клубове?
— Това беше проучване и тя го разбираше. Двамата си имаха пълно доверие.
— А вие знаете това, защото…?
— Той ми каза.
Демарко се усмихна и кимна. „Вярваме в онова, в което искаме да вярваме.“
— Значи клубът не е местен — заяви сержантът. — Можете ли да ми кажете нещо повече за него?
— Мисля, че спомена нещо за пътуване на север. Имам предвид първия път, когато отиде в този клуб. Може би преди три или четири седмици.
— На север от Ери?
— Не… не, той ме попита за някакво голф игрище в района. „Туин Оукс“ или нещо такова. Кънтри клуб „Туин Оукс“ това е. Попита ме дали знам как да стигне дотам, защото стриптийз клубът се намирал на няколко километра разстояние по същия път.
— „Туин Оукс“ е на границата между Пенсилвания и Охайо. На север от Пиърпонт.
— Ето, това е. Точно там е клубът. Не е много далеч оттук.
Демарко се усмихна.
— Помогнахте ми много днес.
— Ще ми се да знаех повече.
— Този роман, който е пишел… с работно заглавие „П“. Не го открих никъде. Нито в компютрите му, нито където и да било в документите.
— Няма да го откриете в компютрите му. Може би кратки откъсчета. Нахвърляни бележки, мисли, които са му хрумвали от време на време. Той винаги пишеше първите си чернови на ръка.
— Сигурен ли сте?
— Напълно. Насърчаваше всичките си студенти да правят същото. Казваше, че писането на ръка не е толкова механично, по-органично и чувствено е. Твърдеше, че така мисълта тече много по-леко и свободно.
— Какъв обем от романа е написал според вас?
— Едва ли е много, защото все още не беше приключил с проучването си. Не би се заел със същинското писане, докато не подготви обстойно сюжета.