Да, това беше реално. Съботната вечер беше реална. Но всичко останало… Как бе възможно?
„Фрикативи — помисли си. — Африкати. Дифтонги.“5
Това бяха думите, които повтаряше наум онази вечер — първо по време на вечеря, после в леглото, до съпругата си. Възнамеряваше да си ги запише, да ги добави към списъка, който подготвяше за главния герой в романа си. Протагонистът му бе логофил — човек, който харесваше повече звученето на думите, отколкото значението им; човек, който редовно произнасяше „фрикативи“ заради самото удоволствие. Думите намериха Хюстън, докато мислеше за главния си герой и се опитваше да си го представи с всичките му нюанси. И както често се случваше, когато влизаше в главата на героя си, те сякаш идваха право от устата на литературния образ. Понякога дори не разбираше съзнателно тези думи и нямаше ясна идея какво точно означават. Чуваше ги и си ги записваше, а по-късно — както възнамеряваше да направи в събота вечер — търсеше значенията им, за да провери дали ги е употребил правилно. Неизменно откриваше, че не е сгрешил, и тази мистерия на сътворението, това късче история, паднало в скута му като дар, го радваше неимоверно.
Ала в събота вечер не му се удаде възможност да провери точните значения на новите думи, които протагонистът му беше дал. Сега главният му герой мълчеше, а Хюстън бе вцепенен от студ, от глад и от неверие — да се събудиш в пещера в ситуация, която може да съществува само в книгите, бе твърде ужасяващо, за да е истина.
Сюжетът се бе променил. Нямаше компютър, нито писалка. Нито мастило, нито хартия.
— Фрикативи — прошепна Хюстън към оранжевата светлина, която нахлуваше през смърчовите клони. — Африкати. Дифтонги.
Нещо просветна в съзнанието му. В полезрението му се появи екран. Той потръпна, размърда се и обърна лице към пръстта. Образът беше болка. Споменът — удар, пробождане от хиляда остриета едновременно.
Усещаше съзнанието си като склад за отпадъци, претъпкан с купища несъвместими частици. Като огромен пъзел, който някой е разпръснал из цялата стая. Ето парче синьо небе. Ето друго парче с ъгълче от око. Това крило на птица ли е? Ами това — суха трева или кичур копринена коса?
Ето, всеки момент, всеки момент ще събере сили да се надигне и да се измъкне от този кошмар, повтаряше си непрекъснато.
— Събуди се! — заповяда си отново. Този път разклати глава толкова силно, че в лявото око го прониза режеща болка и стомахът му се присви от нов спазъм. — Събуди се, за бога!
Спомни си как след вечеря влезе в интернет и провери уебстраницата на „Таймс“. И я видя, там си беше: „Безнадеждно лято“ — все още на осмо място след седем седмици. Това беше реално. „По-добра ли е от «Зимата на нашето недоволство» на Стайнбек? — бе написала Мичико Какутани. — Смятам, че да.“.
Хюстън пазеше хартиената изрезка от вестника в една папка в шкафа си, там държеше всички изрезки. Понякога вадеше папката и ги четеше, просто за да си напомни, че са истински, че щастливата му съдба не е сън. Да, бяха истински. Истински думи, увековечени в пресована дървесна маса, памучни растителни влакна и мастило. Напълно и осезаемо истински.
Кучето казва: „Бау!“
Патето казва: „Па-па!“.
После отново видя малкия Дейви, спящото бебе. Затвори очи и отново чу бебешкото дишане, онзи нежен шепот на живота; видя повдигането и спускането на мъничкия гръден кош. Усети тежестта на ножа в собствената си ръка. Но неговата ръка ли беше това? Как бе възможно? „Какво е туй? Кинжал? И с дръжка към ръката ми? Кой беше казал това? Макбет, нали? Обезумелият Макбет. Какво си ти: знамение съдбовно, достъпно за окото и безплътно за осезанието или само кинжал измислица?6“
Какво си ти?
— Какво си ти? — попита Хюстън. Скова се от скръб, сви се и от гърдите му се изтръгна сподавен стон, напрегнат като опънато сухожилие и остър като наточена стомана. — Моля те, господи! — простена в пръстта. — Моля те, моля те, моля те, господи. Моля те, събуди ме от този сън!
4
През лятото, в една юлска петъчна сутрин, Демарко присъства на изслушване в съда, където даде показания, че агресивен към съпругата си мъж с помътнено от наркотици съзнание стрелял по него два пъти, а после пуснал пистолета на земята и го поканил в дома си да изпие чаша студен чай. Мъжът заяви, че изобщо не е възнамерявал да застреля Демарко или когото и да било другиго, а сержантът призна, че по-близкият от двата куршума улучил капака на контейнер за боклук на около два метра вляво от него.