— Точно така. Затова ръкописът изглежда като голяма книга. Остава само да се пъхне в обложката на някой том с подходяща големина.
Демарко пристъпи към металната библиотека. Със свободната си ръка издърпа първата книга от най-горния рафт, разтвори я върху бюрото и свали обложката.
— Предполагам, че нямате представа как изглежда обложката…
— Цивилизацията — каза Брайсън.
— Моля?
— Последния път, когато видях ръкописа, Хюстън използваше обложката от „Цивилизацията“ на Кенет Кларк. Смяташе, че повечето хора биха били отегчени или уплашени от подобна книга. Особено студентите. Следователно не биха се изкушили да я откраднат.
Демарко бързо прокара пръст по заглавията.
— Не е на най-горния рафт. Не е и на втория… нито на третия… нито на най-долния. Възможно ли е да е сменил обложката?
— Възможно е, но се съмнявам. Защо да си прави труда, щом тази му върши работа?
— Значи, ако не е тук, трябва да е в къщата му.
— Готов съм да се обзаложа, че е така.
След като се увери, че нито една от книгите в кабинета не е маскираният тефтер, Демарко се качи в колата си и пое към дома на Хюстън. Извади от багажника чифт ръкавици и ботуши и ги нахлузи, щом влезе във фоайето. После тръгна към просторната бърлога на писателя.
И там го откри — точно по средата на втория рафт, в махагоновата библиотека, която заемаше цяла стена.
— Кучият му син — промърмори. Ръцете му трепереха, докато разтваряше книгата с помощта на химикалка, за да свали обложката. Тефтер с обикновена платнена подвързия с цвят на бургундско вино. Съвсем малко от страниците бяха изписани със ситния, но четлив почерк на Хюстън. Около двайсетина. — Не е много — каза Демарко на глас. Но може би щеше да е достатъчно.
Постави отново обложката, след което загъна книгата в памучна кърпа от чекмеджето в кухнята. В службата въведе двете улики в описа на веществените доказателства и веднага след това махна тефтера. Остави обаче обвивката. Преди да се върне в своя кабинет, изми ръцете си с обилно количество гореща вода, но те все още трепереха, докато нахлузваше чифт тънки бели ръкавици.
29
Хюстън се спря на по-малкото от двете складови помещения. В по-голямото, чиято врата бе широка като на плевня, навярно имаше една-две косачки за трева, може би дори и мини трактор за косене, гребла за изглаждане на терена, торби с бързо съхнеща вар за маркираните полета, тревни семена, лопати, машина за мятане на бейзболни топки, както и още цял куп инструменти. В малката барака най-вероятно съхраняваха бухалките, топките и каските, екипите на кетчърите и допълнителните бази. Заради безупречния порядък в комплекса Хюстън предположи, че тези предмети стоят окачени по вътрешните стени, за да не се пречкат. На пода сигурно имаше предостатъчно място, за да си легне. Както и дъждобрани, с които да се увие и стопли. И предпазни нагръдници за кетчъри, един от които можеше да му послужи за възглавница.
По празния паркинг се въргаляха единствено боклуци, донесени от вятъра. Беше на четиридесет метра от комплекса и от това разстояние той му изглеждаше затворен за зимата. Ако успееше да влезе в бараката, без да го видят, можеше да се скрие там, а после да тръгне към Анабел. Опита се да си спомни колко е пътят дотам. Опита се да си представи на картата стриптийз клуба и лъкатушещия двулентов път в посока север-северозапад към границата с Охайо. „Пълзя към Витлеем“.28
„Как се сети за това? — запита се. — Йейтс и неговото мистично безвластие. Неговият вселенски дух, неговият безпощаден сфинкс. И приливът от тъмна кръв е пуснат, и церемонията на невинността се дави.29“
За миг си се представи отново в класната стая — как рецитира на студентите си и се опитва да вникне в безумното въображение на Йейтс. Колко много обичаше тези моменти, когато се изгубваше в думите. Когато се вълнуваше с околните от музиката и мощта им.
„Съсредоточи се!“ — каза си. Стисна силно очи и рязко разклати глава като пияница, който се мъчи да остане буден.
„Томас Хюстън е мъртъв — напомни си. — Учителят е мъртъв. Писателят е мъртъв. Думите, музиката, историите — всички те са мъртви. Сега остава само мощта. Мощта на мъртвите.“
Впери поглед в бараката. „Сигурно е заключена.“ Да, навярно всички сгради са заключени. Вече нищо няма да е лесно, нито пък трябва да е лесно. Всичко ще боли. Всичко боли.
28
Препратка към „Второто пришествие“ на Уилям Бътлър Йейтс (1865–1939), „Какъв ли грозен звяр сега е плъзнал / към Витлеем за свойто Рождество“; превод от английски: Цветан Стоянов. — Б.пр.