В две от стените на помещението — тази в дъното и една от страничните — бяха изрязани по три отвора. Два от онези в дъното водеха към миниатюрни стаички, в които имаше само по един стол. В едната стая голо момиче бе възседнало напълно облечен мъж, който седеше с облегната назад глава, затворени очи и отпуснати встрани ръце, докато танцьорката лениво се извиваше и подрусваше върху него под звуците на песента „Бавно и приятно“32 на Ъшър. Третата стаичка изглеждаше празна, но Демарко забеляза очертанията на друга врата по-навътре. Навярно гримьорната.
И трите входа на другата стена бяха закрити с тежка завеса. „Танци на диван — помисли си той. — Петдесет долара за двайсет минути.“
Отново се обърна към Бони.
— Какво предпочиташе Томас Хюстън? Танци на диван, предполагам.
— Танц на диван. Единствено число. По един на вечер.
— И толкова? Двайсет минути, а после си тръгваше?
— Първо си поръчваше едно-две питиета и гледаше танцьорките известно време. След това танцът на диван. После лека нощ.
— Винаги с едно и също момиче ли беше? Имам предвид, в стаичката.
Бони отмести поглед за момент и се вторачи в огледалната топка. Когато отново погледна Демарко, се усмихна.
— Не ми е работа да забелязвам едно друго, нали се сещаш? Точно обратното.
— Не ти е работа, но така или иначе забелязваш. Твърде умна си да не го правиш.
— Знам само, че той вече не идва тук, и поради тази причина изгубих един редовен неголям доход.
Полицаят кимна.
— Ти ли си собственик на мястото, Бони?
— Общо взето.
— Разкажи ми тогава за момичетата, които работят тук.
— Няма кой знае какво за разказване. Ако си хубава и дружелюбна, можеш да изкараш много пари. В брой.
— Какво значи много?
— В натоварена вечер? Петстотин, шестстотин. Понякога и повече.
— Това натоварена вечер ли е?
— Към единайсет ще стане. Тогава излизат най-хубавите момичета.
— Тези тук не са ли хубави?
— Видя ги вече. Ти ми кажи.
— Мисля, че Ариел е красива млада жена.
— Би могла да работи и втора смяна, ако искаше.
— А защо не иска, ако това означава повече пари?
— Защото обича да си е вкъщи, когато момченцето й си ляга да спи. — Щом видя изненадата в погледа на Демарко, добави: — Какво, да не би да смяташ, че тези момичета са лишени от майчински инстинкт?
— Познаваш ги по-добре от мен. Ти ми кажи.
— Имаме си курви на хероин и крек33, да. Може би вече си забелязал някои от тях. Имаме си и момичета, които работят, за да плащат таксите си в колежа. Имаме и самотни майки, които се опитват да хранят децата си. Намират се и обичайните откачалки, разбира се.
— Кажи ми за откачалките.
— Откога си ченге? Познаваш ги по-добре от мен.
Вярно беше, Демарко ги помнеше всичките. Садистките, мазохистките, онези, които се самонараняваха, онези, които стискаха мъжете за топките, малките изгубени момиченца, пристрастените към адреналин, порочните, нимфоманките, фетишистките. Знаеше защо се чукат жените, които не търсят удоволствие или пари. Те искаха да бъдат обичани, искаха власт или просто да наранят себе си или някого другиго. Чукаха се заради усещането за унищожение, колкото и временно да бе то.
— Хюстън имаше ли си любимка?
— Аз просто наливам питиетата.
— Знам, работата ти е да не забелязваш нищо. Но все пак те питам, Бони. Просто искам да знам дали случайно си забелязала нещо такова.
— Повечето вечери след девет-десет часа съм толкова заета да наливам питиета, че единственото нещо, на което обръщам внимание, са парите, които прибирам. В тази връзка, дължиш ми трийсет долара. Плюс бакшиш.
— Трийсет долара? Аз не съм поръчвал онова двойно тройно, което ми наля.
— Не съм ти го слагала в сметката. Двайсет за шампанското и по пет долара за двете ти малки уискита. Останалото е за моя сметка.
Демарко се намръщи и остави две двайсетачки на плота.
— Една вечер в „Уиспърс“ не излиза евтино, а?