— И нито за миг не почувствахте, че животът ви е в опасност, така ли? — попита съдията.
— Чувствам, че животът ми е в опасност всеки път, когато стана от леглото — отвърна Демарко. — Не е ли така с всички?
Осъдиха побойника на осемседмичен престой в клиника за рехабилитация и сто и двайсет дни в затвора за безразсъдно излагане на опасност.
Няколко минути преди единайсет Демарко се върна в полицейската служба с две чаши кафе от супермаркета. Взел бе едно черно за себе си и едно капучино с лешников сироп за началника на управлението. Както обикновено, потисна усмивката си, когато влезе в работното помещение и откри сержант Кайл Боуен зад дългото махагоново бюро изглеждаше много сериозен, много зает и много млад.
Демарко му подаде кафето.
— Днес явно пак е ден, в който родителите водят хлапетата си на работа. Татко ти в тоалетната ли е? — попита.
Боуен свали капачето на картонената чашка и подуши.
— Това какво е, лешник?
— Нали такова пиеш винаги?
— Ще го напиша на един лист и ще го забода на сакото ти, заклевам се. Мока може. Ванилия може. Обикновено еспресо с двойна сметана и бучка захар може. Всичко може, само да не е лешник. Защо ми го причиняваш непрекъснато?
— Твърде малък си да пиеш кафе. Ще спре растежа ти.
Боуен бутна чашата към края на бюрото си.
— Е, колко му дадоха?
— Два месеца рехабилитация, четири месеца да размишлява над грешката си.
— Господи. Поредната победа за невменяемите.
— Но гарантирана трудова заетост за нас — отвърна Демарко.
Боуен поклати глава, откъсна лист от бележника си и го подаде на колегата си.
— Ще го оставиш ли на бюрото на Джени, като излизаш?
— Пак ли отсъства?
— За четвърти път през последните две седмици.
— Сигурно е бременна.
— Няма какво друго да е.
— Кога ще кажеш на жена си?
— Имам предложение за теб: иди да свършиш малко работа.
Демарко се усмихна и погледна към листчето.
— Т. Хюстън? — каза. — Томас Хюстън?
— Молил ли съм те да го четеш?
— Не си ме молил да не го чета.
— Не го чети. За Джени е, не за теб.
— Молба за информация — прочете Демарко. — Т. Хюстън. Писател. — Свали листчето и погледна към Боуен. — Каква информация му е нужна?
— Такава, каквато Джени предоставя.
— Това домашният му телефонен номер ли е, или този в университета?
— Не си от отдел „Връзки с обществеността“. Ако нямаш какво да правиш, иди да вземеш един радар7.
Демарко сгъна листчето и го пъхна в джоба на сакото си.
— Имам нужда да си почина от престъпниците. Чел ли си някога този човек? Или все още се мъчиш с поредицата „Момчетата Харди“8?
— Моля те, остави Джени да си върши работата, става ли? А ти върши своята.
— Този човек пише мрачни неща. Истински ужаси. На Джени й дай кученца и розички. Аз ще се погрижа за това.
Боуен се облегна в стола си и положи и двете си ръце върху бюрото.
— Виж, нямам нищо против шегичките с кафето и другите глупости, но не смяташ ли, че би могъл поне веднъж да направиш това, за което те моля?
Демарко разтри бузата си.
— Чувал ли си една стара песен на Джони Кеш, „Момче на име Сю“9? Ти си моят Сю.
— Значи се опитваш да ме закалиш, така ли?
— Можеш да ми благодариш, когато се издигнеш в службата.
Кайл Боуен се наведе, долепи длани и зашари с палец по опакото на другата си ръка.
— Всичко това заради баща ми ли е?
— Хей, баща ти е свестен човек. Направил е каквото трябва. И е взел правилното решение. Как е старият козел впрочем? Все още ли е шампион в хазартните игри от Тампа до Сейнт Пийт?
— Разправя, че на моята възраст си бил безупречен, вечно изпънат като струна. „Окото на тигъра“10 и прочее. Но после… сякаш ти самият си поискал да те понижат в длъжност.
Демарко се втренчи в тавана и издаде пукаш звук с устни. После отново погледна към шефа си.
9
10