— Ако търсиш евтино, има и такива места. Сигурно вече ги знаеш всичките.
Остави коментара й без отговор.
— Значи Хюстън идва всеки четвъртък…
— От около месец или малко повече.
— Към колко, десет?
— Понякога и малко по-рано. И винаги си тръгва преди единайсет.
— Гледа няколко от танцьорките. Поръчва си танц на диван…
— Плаща си сметката на бара и си тръгва.
— Тихо и кротко.
— Идеалният клиент.
— А тези танци на диван…
— Сега ще извикам Ариел.
— Не за мен. Говоря за Хюстън.
— Сигурен ли си? Мога да се закълна, че забелязах искра помежду ви.
— Престани вече.
— Струва ми се, че се заражда любов.
— Бони, моля те.
— Добре ще й дойде един добър татко за момченцето й.
— Не проявявам интерес и не искам да бъда ничий татко. Нито на нея, нито на детето й.
— Тя каза ли ти, че в гимназията е свирила на валдхорна?
— Интересува ме повече какво се случва в онези стаички.
— Виждаш ли завесите?
— Виждам ги.
— Виждаш ли какво има зад тях.
— Не.
— Нито пък аз.
— Единайсетата божия заповед важи ли зад тези завеси?
— Самата аз не влизам там, освен за да пусна прахосмукачка. Така че наистина не знам.
— А кой би могъл да знае?
— Ти. Срещу петдесет долара.
— Плюс бакшиш.
— Бързо се учиш, Демарко.
— Не по-бързо от теб. — Пресуши чашата си и внимателно я остави на бара. — Трябва да разбера кое е момичето на Хюстън. Би трябвало да е много млада…
— Тук няма момичета под двайсет и една.
— Или поне да изглежда много млада. Зелени очи. Дълги крака. Възможно е да накуцва, но съвсем леко — нещо, което повечето хора дори не биха забелязали.
— Тук никой не куца — заяви Бони. — Зелени очи и дълги крака имаме в изобилие. Постой малко и ще се убедиш сам.
— Поддържа се във форма. Вероятно тича в парка.
— Не общувам с такива.
— Можеш ли да се държиш сериозно поне за минута? Моля те.
— Виж — каза тя. — Дай ми нещо конкретно, за да се опитам да ти помогна.
— Млада, красива, дълги крака и зелени очи. За теб това не е ли достатъчно конкретно?
— Достатъчно конкретно е за телефонен медиум.
— Тогава какво ще кажеш за това? Искам имената и адресите на всички момичета, които работят тук.
— Не става. Дори и да ги знаех.
— Не знаеш имената им?
— Тук не са нужни автобиографии. Всеки е независим изпълнител. Казват ми име, с което да ги наричам. Идват и си отиват. Не се сближаваме.
— Никоя от тях ли не се нуждае от майчинско приласкаване понякога?
Барманката потръпна.
— Не съм жена от майчински тип.
Той се загледа в лицето й, за да научи повече, но то си остана безизразно.
— Трябва да ми помогнеш, Бони. В противен случай може да дойда отново. Може да се наложи да разпитам всичките ти клиенти. Или просто да паркирам патрулната кола отпред.
Жената го изгледа сурово. Демарко отвърна на погледа й. Накрая тя каза:
— Две имена. Това е всичко, което мога да направя. Без телефонни номера, защото не разполагам с такива.
— Истински имена или работни?
— Истински, доколкото ми е известно.
— Благодаря за съдействието.
Бони извади химикалка и малък бележник, написа нещо на най-горния лист, след което го откъсна, сгъна и подаде на Демарко.
— Не мога да ти опиша какво удоволствие е за мен да те видя отново — каза му. — Да го направим пак след десетина-дванайсет години, а?
Сержантът се изправи, пъхна листчето в джоба на ризата си, без да го поглежда, усмихна се и тръгна към изхода.
— Ще кажа лека нощ на Ариел от теб.
— Недей — отвърна, без да се обръща.
— Любов е, повярвай ми.
33
„Като герой от разказ на Фланъри О’Конър34“ — помисли си Хюстън. Дотам се бе докарал. Да се крие в барака. Неудачник. Преследван. Мразен. Свит на кълбо в мизерия и тъмнина.
Известно време бе лежал до онова студено огнище с усещането, че пропада надолу в собствения си мрак. Накрая осъзна, че желанието му няма да се сбъдне и никога няма да стигне дъното на този мрак. Нямаше друг избор, налагаше се да поживее още малко. Когато се изправи на крака и посегна да вдигне кухненския стол, видя, че държи нужния инструмент в ръце. Ако успееше да отвинти единия метален крак от ръждясалите болтове, които го придържаха към седалката, би могъл да изкриви единия край и да го използва като лост. Трийсет минути по-късно вече бе в бараката за инструменти на Общински парк „Брадли“.
34
Фланъри О’Конър (1925–1964) — една от най-уважаваните американски писателки, майстор на късия разказ. — Б.р.