— Насам. — После светна с фенерчето за миг и затвори вратата.
Бони тръгна към него решително, с широки и гневни крачки. Вратата на „Уиспърс“ хлопна зад гърба й и във внезапно настъпилия мрак Демарко я изгуби за секунди, но отново я видя, когато приближи към колата. Наведе се над седалката и отвори пътническата врата.
Жената подпря двете си ръце на покрива и се наведе да го погледне.
— Добре, за какво става въпрос?
— Ще водим разговор — заяви той. — Влизай.
Бони примигна два пъти и Демарко разбра, че гневът в очите й всъщност прикрива нещо друго. Когато заговори, в тона й нямаше раздразнение, само страх:
— Имам си достатъчно работа в клуба, ако не си забелязал.
— Ако не влезеш в колата, клубът вече няма да е твоя грижа — каза й.
Тя се изправи и погледна към „Уиспърс“.
— Това са глупости — отвърна.
Демарко замълча. Вече се чувстваше по-добре, малко по-спокоен.
Жената се качи, хлопна вратата и го изгледа свирепо. Той изключи радиото. После се обърна към нея и се усмихна.
— Това е полицейски тормоз.
Усмивката му не трепна.
— Къде беше по-миналия четвъртък през нощта? — попита я.
Усети сепването й, без да го вижда. Знаеше, че дори лампичката в купето да светеше, нямаше да го види в изражението й, но долови негативната му енергия, внезапна и мигновена.
— Къде може да съм била според теб? На същото място, където съм винаги. Тук. На работа. Грижех се за бизнеса си.
— Ако смяташ да започваш този разговор с лъжа, Бони, можем да го проведем другаде. Някъде, където седалките не са толкова удобни.
— И където мога да извикам адвоката си — добави тя.
— Нямам нищо против. Мога да те задържа за разпит. За седемдесет и два часа аз, ти и адвокатът ти можем да проведем няколко разговора.
Жената се взираше през предното стъкло и мълчеше.
— Знам, че онази нощ си била с Томас Хюстън. Четвъртъкът, в който той не се е появил в „Уиспърс“.
— Да, сетих се, бях на литературно четене. Любимото ми занимание.
— Последния път, когато говорихме, ти нямаше представа къде е бил Хюстън онази нощ.
Бони седеше леко прегърбена, мълчеше и не помръдваше. Измина половин минута. Накрая каза:
— Кълна се в бог, че не съм направила нищо.
— Знам, че не си. А и защо? Харесвала си Томас Хюстън, той е харесвал теб. Прекарвали сте доста време заедно в разговори, нали?
— Кой ти го каза?
— Е, къде бяхте онзи четвъртък? — настоя Демарко. — Знам, че сте били заедно. Знам, че сте прекарали нощта заедно, и то не на литературно събитие в Синсинати. Така че или ще ми кажеш къде сте били, или в рамките на двайсет и четири часа ще разбера сам и ще се върна, за да те арестувам и да затворя заведението ти.
— Това, което правиш, е незаконно.
— Разпитвам свидетел, Бони. Нищо незаконно няма в действията ми. Досега не съм имал причина да те арестувам. Но ако разбера, че укриваш информация, това ще се промени. И ще го направя. Изборът е твой.
Даде й няколко секунди да осмисли нещата, после добави:
— Имай предвид, че това е разследване на убийство. Не е дребна работа. Четирима души са мъртви. Трима от тях са деца.
С всяка минута, прекарана в колата, Бони се бе привеждала леко напред в седалката си и сега седеше, почти опряла чело в таблото и стиснала юмруци върху корема си. Демарко търпеливо я чакаше да прецени възможностите си. Измина цяла минута. Тътенът на музиката от „Уиспърс“ вече не го дразнеше. Чувстваше се по-спокоен.
— Той ме заведе да направя аборт — изрече Бони.
Ред бе на Демарко да се стресне.
— Томас Хюстън?
— Нали за него говорим през цялото време?
— Къде те заведе?
— В Кливланд. Направих го в четвъртък следобед. Прекарахме нощта в хотел „Супер 8“, до магистралата. На сутринта се прибрахме.
— Знаеш, че мога да проверя всичко това — каза й.
— Направи го — отвърна Бони. — Кливланд, „Център за женско здраве“ на Уотър стрийт. Регистрирах се като Бони Джийн Бърнс. Той измисли името. От някакво старо стихотворение, написано от някого си39.