Чернова [bg]

За жалост, полицай Кармайкъл все още не бе успял да провери пръстовите отпечатъци в Националната картотека. Имало срив в системата. Междувременно друг екип криминолози правеше обиск в „Уиспърс“. Демарко можеше само да седи и да чака. Боуен му бе наредил да се прибере и да си почине през няколкото часа принудително бездействие. „И си вземи нещо за хапване, за бога!“ — бе добавил.

Демарко сдъвка една маслина и изплю костилката на тревата. „Може да поникне маслиново дръвче — помисли си. — Дървото на живота.“ До него можеше да посади ябълково дръвче. Дървото на познанието.

— Моя собствена шибана Райска градина — изрече на глас. Приглушеното бръмчене на телефона го стресна. Измъкна го от предния джоб на панталона си и го долепи до ухото си, без да поглежда екрана.

— Мамка му, крайно време беше — каза.

— Моля? — попита човекът отсреща. — Сержант Демарко ли е?

— Съжалявам, очаквах друго обаждане. Нейтън?

— Да, сър, аз съм. Аз… ъм… прибрах се вкъщи преди няколко минути и открих смущаващо съобщение на телефонния секретар. Реших, че е редно полицията да знае.

— В какъв смисъл смущаващо?

— От Томас е.

Демарко рязко изпъна гръб.

— И?

— Получено е в 4:19 следобед. Нямаше ме цял ден и…

— Какво каза той, Нейтън?

— Чакай малко, ще ти го пусна.

Чу се щракване на бутон. Записът на младежа за поздрав. Пиукане. После гласът на Томас Хюстън. Писателят говореше дрезгаво, бавно и със смразяващо равен тон:

То бе тъй отдавна в далечна страна — в приморска страна сред мъгли. И в тази страна бе девойка една, наречена Аннабел Ли. Обичах я аз — и обичан аз бях: в разлъка не бихме могли.

Ний бяхме деца — две деца в таз страна, окръжена от сиви мъгли, но безкрайна любов — непозната до днес — ме обвързваше с Аннабел Ли! И за нея дори да завиждат на нас серафимите биха могли!

Но за туй ли — уви! — в тая морска страна, окръжена от вечни мъгли, ах, за туй ли — уви! — буря есенна сви — и уби мойта Аннабел Ли! И тогава от мен в онзи траурен ден — там роднини и близки дошли — скриха в скъп саркофаг върху морския бряг навсегда мойта Аннабел Ли!

О, без завист — уви! — горе в ангелский хор да ни гледат не биха могли! И аз знам: затова — знаят всички това във онази страна сред мъгли, — затова там — уви! — буря есенна сви и уби мойта Аннабел Ли!

Но аз знам, че сега да обичат така, както двама ний с Аннабел Ли, вече други не биха могли! И затуй — нито Бог в своя светъл чертог, нито земните духове зли — не ще разделят вече мойта душа от душата на Аннабел Ли!

Щом луната изгрей, скъпи мисли навей за нетленната Аннабел Ли! И звездите навред ми изпращат привет със очите на Аннабел Ли! В нощни мрак аз пак ще съм там под гробния свод с нея — мойта душа — и любов — и живот! Сякаш двама ни сбра пак в един саркофаг любовта там на морския бряг!43

Следваха няколко секунди мълчание и сигналът, който сложи край на съобщението.

— Добре ли го чу? — попита Нейтън.

— Рецитираше стихотворение, нали?

— „Аннабел Ли“ на По. Последното стихотворение на Едгар Алън По.

— Схванах частта за Аннабел Ли — заяви Демарко, — но не и защо го е направил. За какво му е да ти звъни само за да ти рецитира стихотворение?

— И аз се опитвам да разбера. Мисля, че поемата е послание.

Демарко се изправи на крака и се загледа в мъгливата луна.

— Слушам те.

— Според мен можем да приемем, че Аннабел Ли е препратка към Клеър, съпругата му.

— Но нали каза, че танцьорката от клуба е част от неговата Анабел?

— Ами, да, за романа, който пише. Но ако се замислиш за другите щрихи от описанието, тук Клеър пасва по-добре. Имам предвид… двамата са се оженили млади, тя е починала твърде рано. Връзката с героинята на По, изглежда очевидна. А и с Томас са израсли в този район, край езерото Ери, което — погледнато от някои скални възвишения — може да изглежда необятно като море. Това прави първата строфа сравнително ясна и автобиографична от гледна точка на Томас.

43

„Аннабел Ли“, Едгар Алън По, превод: Георги Михайлов. — Б.пр.