Служителите на реда от Щатската полиция на Охайо познаваха района и в момента обикаляха черните пътища с патрулни автомобили в търсене на запален огън някъде из горите. Тази вечер Хюстън щеше да има нужда от огън, за да се топли. Ако изобщо възнамеряваше да оцелее през нощта, разбира се. Полицаите разполагаха с телефонния номер на Демарко и трябваше да му се обадят, ако забележат нещо. Светлина в изоставена сграда. Самотен пешеходец. Тяло във водата.
Сержантът държеше прозореца си отворен въпреки студа. Харесваше лекия аромат във въздуха, влажния мирис на нощ. Хрумна му, че би било хубаво да живее тук, толкова близо до водата. Хубаво би било да има лодка, с която да влезе на километър-два навътре в езерото, да изключи мотора и да не чува нищо, освен водата, да не чувства нищо, освен движението и тихото плискане на вълните.
Отпусна глава на облегалката, обърна лице към отворения прозорец и затвори очи. Господи, чувстваше се страшно уморен. И щом го призна, усети тежестта на умората във всичките си крайници. Вратът и раменете го боляха, гърбът му беше схванат. Въздухът миришеше на бетон и вода.
В далечината иззвъня телефон. Помисли, че си е вкъщи, и се опита да се надигне от фотьойла си, но удари гърдите си във волана и това го събуди. После реши, че звукът идва от уличния телефон, монтиран на ъгъла на сградата, затова отвори вратата и излезе отвън. Едва тогава усети вибрирането в джоба си. Докато извади телефона си обаче, обаждането се прехвърли към гласовата поща. Номерът му изглеждаше познат, но не успя да се сети чий е. Набра го незабавно и попадна на гласовата поща, а когато чу поздрава „Здрасти! Сега не мога да се обадя. Оставете ми съобщение!“, изчака да чуе пиукането за край на съобщението и затвори. Не си направи труда да го изслуша, веднага й звънна отново. Дани вдигна на първото позвъняване.
— Той ми се обади току-що! — изрече развълнувано. — Само преди три минути.
— Томас Хюстън ли?
— Да. Не чу ли съобщението ми?
— Не, не ми се чакаше. Какво каза?
— Първо ме попита дали харесвам поезия. После ми изрецитира стихотворение.
— Пак „Аннабел Ли“ — промърмори Демарко.
— Какво?
— Заглавието на стихотворението, което е рецитирал. „Аннабел Ли“.
— Не, казва се „Езерото“. В него се разказваше за самотата на езерото.
— Дани, чуй ме. В стихотворението споменава ли се и за нещо друго, каквото и да е, свързано със смърт?
— Да — отвърна тя. — Имаше нещо, свързано с гроб.
— Разполагаш ли с компютър?
— Да.
— Имаш ли достъп до него в момента? Докато разговаряме?
— Да, тук е.
— Добре, влез в интернет и потърси текста на „Езерото“.
— Аз дори не знам кой го е написал…
— Пробвай с По. Едгар Алън По.
— Добре, дай ми минутка.
Демарко сновеше от единия край на паркинга до другия и чакаше.
— Готово, намерих го — каза тя.
— Прочети ми го.
Дани го направи.
— Последната строфа… тази, която започва с „таяха смърт“. Повтори ми я.
Момичето прочете отново думите, този път по-бавно:
— Благодаря ти, Дани. Каза ли нещо друго?
— Какво означава това обаждане? — попита тя.
— Означава, че Хюстън все още не се е самоубил, или поне допреди четири минути е бил жив. Затова сега те моля хубаво да разровиш паметта си и да отговориш на въпросите ми, става ли? Спомена ли ти нещо друго, или само изрецитира поемата?
— Да, каза… ъъ… че виждал чак отвъд езерото или нещо такова. Виждал светлините в Канада.
— От мястото, на което се намира, така ли?