Цяла вечер местели бебето от един скут в друг. Известно време малкият играл самичък с фермата си за животни, докато накрая заспал сгушен до Томас младши. Томас старши наблюдавал и попивал всяко движение, дума и смях на любимите си хора, наслаждавал се на всеки момент от типичната им съботна вечер заедно, защото знаел колко преходно е всичко. Знаел, че много скоро Томас младши ще прекарва съботните си вечери другаде: първо ще се мотае с малки групи приятели, а после с онова единствено и неповторимо момиче. Не след дълго и Алиса. Сетне само трима от тях ще споделят тихата съботна вечер, а докато мигнат — само двама.
Същата вечер в леглото, малко след полунощ, Клеър сгушила глава на гърдите му, косата й била все още влажна и напоена с аромат на манго от шампоана. Томас заговорил за болката от копнежа, който изпитвал, а тя както винаги започнала да го успокоява. Казала: „Нещата се променят, но ние винаги ще сме семейство, скъпи“. Казала: „Някой ден къщата ни ще се напълни с внуци“. Казала: „Искам пак да се любим. Никога не мога да ти се наситя“.
По-късно, след като изключила сешоара си в банята, тя се върнала при него и бързо заспала в ръцете му. Томас изчакал около половин час, преди внимателно да се измъкне от леглото. В главата му се въртели няколко изречения и искал да ги запише, преди да отлетят в нощта — няколко думи за разказвача в романа му, няколко реда описание на неговата Анабел, появили се от нищото, докато гледал как Клеър се съблича. Освен това се тревожел за боклука. Бил забравил да провери дали Ти Джей48 е изнесъл боклука навън след вечеря, както го помолил. Понякога момчето се разсейвало, докато изпълнявало домашните си задължения, и ги оставяло недовършени. Томас не спирал да мисли дали найлоновата торба, пълна с пилешки кокали и кожа, не лежи зарязана някъде между кухнята и контейнерите за боклук пред гаража. В такъв случай торбата щяла да протече и той най-вероятно щял да я открие разкъсана на сутринта, а съдържанието й — разхвърляно из двора им и този на съседите.
Измъкнал се от леглото с ясното съзнание, че зад безпокойството му за пилешките кокали се крие по-дълбока тревога. Достатъчно дълбока, за да го държи буден още известно време, достатъчно дълбока, за да го изведе на бавна разходка из квартала. Събрал захвърлените си на пода дрехи, облякъл се в коридора, извадил обувките си от шкафа на долния етаж, нахлузил ги на краката си и тихо тръгнал към кухнята. Там нямало торба с пилешки кокали. Стенният часовник на батерии — една от онлайн покупките на Клеър — с надпис Bienvenue au café Huston, изписан през средата на циферблата с червени букви, отмервал секундите. Миялната била приключила. Томас отворил капака й, за да изсъхнат съдовете до сутринта. После тръгнал към вътрешната врата за гаража, отключил я, протегнал ръка и светнал лампата. Торбата с пилешките кокали стояла върху покрива на колата. Ти Джей обичал да се качва в сребристата алтима на Клеър и да се преструва, че шофира. Наужким сменял скоростите, натискал спирачка, включвал на по-ниска предавка, натискал газта докрай в правите участъци. Вероятно бил направил няколко обиколки на пистата „Дейтона“, преди да върне колата обратно в гаража. През цялото това време останките от четирите кокошки „Корниш“ се возили на покрива.
Томас Хюстън се усмихнал, когато взел торбата, отворил страничната врата на гаража и излязъл навън в мрака. До стената стояли два пластмасови контейнера с вместимост седемдесет и пет литра всеки. Отворил по-близкия от тях, сложил торбата вътре и здраво затворил капака, така че мародерстващите из квартала миещи мечки да не могат да го отворят. Сетне се върнал пред гаража и се загледал в небето. Нощта била ясна, хладна, но не и студена, температурите все още не падали под нулата, макар че много от листата на четирите клена в двора вече били опадали. Във въздуха се носел мирис на приближаваща зима и Томас отново усетил онази безименна болка, онзи странен копнеж, който изпитвал, когато оставал сам, особено нощем. Онова желание за нещо, което не можел да назове или разпознае. На моменти го завладявало с такава сила, че му се доплаквало, а се случвало и да заплаче. Понякога било достатъчно да се разходи, за да се почувства по-добре.
Излязъл на тротоара и завил надясно. Смятал да стигне само до края на улицата — три пресечки до кръстовището с „Редфърн“, и да се върне. Бил оставил вратата на гаража отворена, лампата светела и ако останел навън твърде дълго, помещението щяло да се напълни с нощни пеперуди.