— Това е нечестно!
— Към кого? Един обикновен човек от Земя-2 би казал, че не е честно ти да имаш такива способности! Това не те ли смути? Хареса ти да си функционал, нали? Не, не, погледни ме в очите, адаш! Хареса ти, нали? — попита старецът с някак лукава интонация.
Премълчах. И не го погледнах в очите.
— Между другото, не си мисли, че имаме навсякъде реки от мляко и брегове от желе — каза Кирил Александрович, успокоявайки тона. — Защо мислиш, че има толкова много негри наоколо? Това са бежанци от нашите американски протекторати. Помагаме на целия свят. В Америка не е имало робство, Африка е оставена да се развива сама. Също не излезе нищо хубаво — войни, свади, расизъм. Сега отработваме модела за постепенно извеждане и асимилиране на части от африканското население. Извеждаме децата, прекъсваме всякакви връзки със социокултурната им среда, възпитаваме ги в наш дух. Детските домове не са подходящи, само руски приемни семейства. Ето, нашият сервитьор е в Москва от седем години… Помня го като хлапе — как тичаше тук, събираше чинии… все не можеха да го отучат да яде остатъците. Родителите му умряха от глад в Етиопия, той самият беше ходещ скелет…
Прониза ме чувство за опасност — рязко и тревожно. Вдигнах поглед към стареца. Очите на Кирил Александрович се бяха свили — той самият беше осъзнал гафа си.
— А майка му, която никога по-рано не е виждала зеле? — попитах аз. — А, другарю майор? Как са пирожките, вече заеха ли позиции?
— Заеха — каза сухо бившият майор и бивш митничар. — Кириле, без щуротии. Позволиха ми да държа прохода отворен като експеримент. Това повече няма да се повтори.
— Нима ще взривите термоядрена бомба насред Москва?
— Твоята кула може да се изолира и по по-прости начини. А с теб… с теб ще се оправят.
— А ако откажа? Ако стана и си тръгна?
— Няма да ти позволят — каза старецът. Протегна ръка към шапката си, сякаш се канеше да си я сложи.
— Не ви съветвам, майсторе — казах аз. — Настоятелно не ви съветвам. Не пипайте нищо, не ставайте, не махайте с ръце. Не викайте Роман. Усмихвайте се.
— Мога ли да пия бира? — попита старецът след кратка пауза.
— Бира — може.
Той бавно отпи от бирата. Сигурен бях, че сега мозъкът му работи на пълни обороти. Моят — също.
Ако бях прав… а аз чувствах, че съм прав, то преследвачите ми вече стесняваха кръга около мен. Едва ли бяха тези, които в момента се намираха около мен. Но скоро беше пристигнал автобус с туристи… погледнах скришом наоколо. Да, сред тях явно преобладаваха късо подстригани младежи — както бели, така и черни. И няколко от девойките страдаха от прекалена релефност на бицепсите и плавност на движенията. Освен това бяха облечени малко странно за през лятото. Всички бяха преметнали през ръка или сака, или шлифери. Някои носеха на раменете си спортни сакове.
— Тук няма функционали — казах аз с облекчение. — Само спецчасти. Не сте успели, а?
— Осъзнай се, момче — каза раздразнено старецът. — Когато автоматните откоси те направят на кайма, никакви способности на функционал няма да те спасят!
След кратка пауза казах:
— Останете си със здраве, Кир Санич.
— Е, както искаш — отговори старецът, също не веднага.
Станах с халбата в ръка. Най-разумно щеше да е да отида при барплота, сякаш толкова ми се е приискала бира, че нямам търпение да дочакам сервитьора. А вече оттам, от вратата на ресторанта, да скоча зад ъгъла, да притичам през пътя, да се гмурна в гората — и към кулата…
Кирил Александрович с едно бързо движение хвана бастуна си. И, без да става, го завъртя в ръка и го стовари върху мен.
Първото ми желание беше да хвана тояжката и да халосам глупавия старец в отговор! Но вместо това отскочих. Съборих стола, замахнах нелепо с ръката, стиснала тежката халба, и успях да избегна с няколко сантиметра близкото запознанство на слепоочието ми с бастуна.
Бастунът удари масичката и смачка алуминиевия плот, сякаш е от пластилин.
Нещо ме плесна. По вените ми премина гореща вълна. Сърцето ми изтупа тежко — и продължи да се съкращава сякаш цяла вечност. Настана тишина. Въздухът стана еластичен и грапав.
Изтръгнах бастуна от ръцете на стареца. Той се оказа не просто солиден, но направо тежък. Стоманен, покрит със слой олово. Поздрави от Иван Подубни38.
38
Иван Подубни (1871–1949) — руски борец и атлет, известен като Иван Железния. — Бел.прев.