Изведнъж реших да намина покрай вас. Изведнъж реших да ти се обадя.
Извинявай, това е неуместно, и аз самият не знам какво ще правим… Извинявай, минавах наблизо и изведнъж си помислих…
Случайността или дори абсурдността на постъпката в такива случаи е принципно важна. Любовта принципно е нелогична, затова толкова я недолюбват хората, които по погрешка са се родили хора, вместо изчислителни машини.
Събитието „аз изведнъж…“ още нищо не гарантира. Възможно е да те да пият чай и после да си кажат довиждане. Възможно е да си легнат заедно, но все пак да се разделят.
Но ако „аз изведнъж…“ изобщо не се е случило, то все още няма любов. Има приятелство, страст, привързаност — множество хубави неща и чувства. Но не и любов.
Младата героиня от съпротивата Настя Тарасова живееше на „Преображенска“. Не най-добрият район, естествено. Но затова пък в симпатична нова сграда с охранявана територия, в апартамент-студио на последния етаж, със сигурност купен от добрия бизнесмен Миша. Знаех адреса й, тъй като Настя беше минала през моята митница. Това беше поредната митничарска способност, проявила се у мен.
Знаех и къде живее Миша. В Рубльовка, както се полага на сериозен човек.
Минах през охраната на входа без проблеми. Учтиво казах адреса и фамилията, а когато охранителят ме помоли да покажа документите си, поклатих глава. И казах, чувствайки се нещо средно между Волф Месинг, напускащ „Лубянка“, и Оби Уан Кеноби, изиграващ имперските щурмоваци:
— Не са ти нужни документите ми.
— Не са ми нужни — съгласи се охранителят и отвори вътрешната врата. — Всичко хубаво.
Малко разочарован от отсъствието на цветни визуални ефекти, преминах в охраняваната територия, където край настланите с камък алеи светеха фенери, а на кучешката площадка унилите обитатели разхождаха под дъждеца породистите си кучета.
Видеодомофонът при входа също не беше проблем — без да гледам, набрах кода и вратата се отвори. Вътре имаше още една строга портиерка в стъклена будка-аквариум, но тя не тръгна да ме разпитва.
Хубава сграда. На стълбището — чистота, цветя в саксии и дръвчета в каци, благоухание на сложна смесица от парфюми — явно съвкупната миризма на всички дами и господа, влизащи и излизащи от сградата. Асансьорът само дето не беше облицован в мрамор, движи се леко, огледалата сияят, свири тиха музика.
А на площадката на последния етаж ме очакваше изненада. Изненадата беше с ръст метър и деветдесет и с широки рамене. Познавах го от посещението на Михаил и Настя, когато отиваха на концерт в Антик.
Телохранителят също ме позна. Отлепи се от стената, погледна объркано към мен, после към вратата на апартамента, която му беше възложено да охранява.
— Добър вечер, Витя — поздравих аз.
— Там не може — каза Витя с посърнал глас.
— За мен може.
Витя поклати глава.
Или аз не се бях съсредоточил достатъчно, за да стана убедителен, или в простичката душа на телохранителя нямаше място за повече от един господар.
— Не може — повтори той с болка в гласа. — Точно на вас ви казвам, че не може.
— Е, и какво ще направиш? — попитах.
Витя се навъси. Той явно знаеше, че всичките му тренирани мускули и професионална подготовка изобщо не могат да застрашат един функционал.
— Поне ме фраснете веднъж в окото! — помоли той. — Направете ми синина…
— Сам ще се справиш — казах аз с упрек. — Та нали си мъж!
Оставих Витя да гледа скръбно тежкия си юмрук и се приближих към вратата. Понечих да позвъня и установих, че не е затворено.
— Чук-чук — казах аз, влизайки.
Не ме чуха — караха се.
Апартаментът не беше много голям по стандартите на сградата — петдесет квадрата. Свободно пространство с две опорни колони, украсени с рафтчета и някаква груба живопис на онова ниво, което се продава на Вернисажа в Измайлово40. До едната стена — идеално кръгло легло, срещу него — плазмен панел на стената, масичка и кресла. В единия ъгъл с барплот беше оградена малка кухня. Дори банята беше отделена от полупрозрачна преграда от цветни стъклени блокове. Е, като цяло — приятно. Когато си на деветнайсет години, такива апартаменти много ти харесват, на двайсет и пет предизвикват едновременно и умиление, и леко подозрение, че младостта отминава.
Настя и Михаил стояха до барплота. Забелязах в ръцете им високи чаши с някаква напитка. Но на тях не им беше до коктейлите. Изглежда, самообладанието им беше стигнало само за да напълнят чашите. И бяха започнали да се ругаят. Михаил беше с разкопчан шлифер, Настя — с къс халат.
40
Вернисаж в Измайлово — най-голямата в света изложба-базар на предмети от изобразителното и приложните изкуства. — Бел.прев.