— Нека да се опитаме да оправим нещата? — усмихнах се аз доброжелателно. — Вие ще излезете през вратата и отново ще влезете, а аз отново ще задам въпроса на Настя?
Мъжът се замисли. После сви рамене и изрече ентусиазирано:
— Всъщност защо не? Разберете, на мен изобщо не ми харесва тази работа! Та аз съм историк по образование, може да се каже — архивен плъх. Седя в прашна кантора, прелиствам стари документи, намирам огромно удоволствие в това. Между другото, направил съм куп интересни открития! Не мога да публикувам нищо, в списанията веднага ме забравят, писмата не пристигат, файловете се изтриват — разбирате, обичайните ни проблеми. Но нищо, за мен самото научно дирене вече е награда! А тази работа е за хора със съвсем друг вид характер… Аз ей сега!
И той излезе.
Погледнах Настя.
— Някакъв клоун — изрече тихо тя.
— Това е функционал-полицай — казах аз. — Може да ни размаже и двамата на тънък слой по тавана. Разбра ли?
На вратата се почука и полицаят влезе отново. Започна да търка очилата си с ръкава на сакото си.
— Настя! — изрекох аз на висок глас. — Нека да плюем на тези самодоволни сноби от Земя-1, а? Ти ще оставиш всички тези детски игри, че си от съпротивата, и ще дойдеш при мен. Там при мен има море. И хубав ресторант наблизо.
Андрей засия, присвил късогледите си очи, и кимна. Сложи си очилата и погледна изчакващо към Настя.
— Вече ти отговорих — каза тихо тя. — Не. Нямам намерение да се примирявам с окупацията.
— Ето на — каза Андрей с горчивина. Нахлупи на главата си мократа шапка. — Защо младостта винаги е толкова глупава и необуздана? Защо на мен ми се пада всичката тази кал, всичкото това лошо време, всичките тези отвратителни действия…
Той тръгна към Настя — бавно, като бършеше в движение ръцете в сакото, сякаш внезапно са му се изпотили дланите. Впрочем той целият беше такъв — мокър, мазен; отчасти от пороя, отчасти от потта си.
— Чакайте — казах аз. — Андрей, стойте! Та вие сте възрастен, умен мъж! Тя говори глупости! Сега ще я взема, тя ще поживее при мен и ще се опомни!
— Не мога — каза той тъжно. — Такава ми е функцията. Не ми пречете, Ки…
Изритах го в корема. С подскок — техника, която използват само героите на източните екшъни.
Андрей полетя назад, към вратата. Залитна, но запази равновесие. Вече бях застанал в стойка — не знаех как се казва. Навярно мъдрите японци и китайци я наричаха по някакъв начин — „пиян жерав“, „изхождаща се мечка“ или „глупав функционал“.
— Не си прав! — каза Андрей огорчено. — Какво правиш? Та ние сме свои! Ние сме функционали, длъжни сме да си помагаме!
— Махай се оттук! — разгневих се аз. — Омитай се! Няма да я…
Сега на мен не ми се удаде да довърша фразата си. Следващите десет секунди обикаляхме около колоните, нанасяйки си удари. Получих няколко много болезнени удара в гърдите, при това у мен възникна неприятното усещане, че полицаят се опитва да строши ребрата ми над сърцето. Затова пък очите на Андрей се превърнаха в каша със стърчащи от очите стъкла и всичките пръсти на дясната му ръка стърчаха като ветрило под неестествени ъгли.
Изглежда, и двамата не усещахме болката.
В един момент осъзнах, че стоим срещу голям френски прозорец, като всеки държеше здраво противника си за ръцете и се опитваше да го удари в стъклото.
Но и двамата не успявахме.
— Глупава ситуация, колега — каза Андрей, примигвайки. От десния му клепач стърчаха стъкълца от очилата и аз с изтръпване осъзнах, че при всяко движение на клепача стъклото стърже по очната ябълка. — Аз съм много далеч от своята функция и затова съм доста по-слаб, отколкото би трябвало да бъда. Това е реми, пат!
— Иди си — казах. — Иди си и ни остави на мира.
— Но аз не мога, длъжен си да ме разбереш!
— Никому не съм длъжен с нищо!
Върху лицето на Андрей се изписа печал.
— Тогава двамата с теб ще се борим, докато не се появи някой трети. Нали?
— Точно така — каза иззад гърба му Настя и с всичка сила стовари върху главата му чугунен казан.
Чугуненият (че дори и алуминиевият) казан не ви е тефлонов тиган с патентовано многослойно дъно. Казанът е тайното оръжие на азиатците, надеждният боен другар на татаро-монголите, незаменим спътник и на непретенциозния турист, и на градския ценител на вкусната храна. Той не се нуждае от покрития против загаряне със съмнителен произход, нито пък от миялни средства, които разтварят мазнината даже в студена вода. В стария казан изгорялото запълва всичките му пори и образува гладка, блестяща черна повърхност, пазеща в себе си аромата на стари пловове42, запечено месо и всички ястия, готвени навремето в него. В добрия стар казан дори и най-обикновената храна се превръща в блюдо от приказките от „Хиляда и една нощ“. А самият казан с течение на времето става все по-тежък, носейки по повърхността си антрацитовите следи от историята.
42
Плов — традиционно източно ястие от ориз, зеленчуци и месо. — Бел.прев.; Сиреч — пилаф. — Бел. NomaD.