Този казан имаше знаменита история и беше пълен с плов. И ако се съди по това колко свободно излетяха във въздуха тъмночервеният от сусаменото масло ориз, проблясващите като злато парченца морков, дразнещо ароматните скилидки чесън, пържените кубчета агнешко — пловът изобщо не беше зле. И не само това — той беше съвсем истински плов!
Очите на Андрей се подбелиха, той омекна и седна на пода.
Аз гледах в Настя, а тя — в мен.
— Имам един познат негър — казах. — Обича да размахва халби за бира. Трябва да ви събера някой път… на ринга.
— Помогнах ли? — попита Настя.
— Помогна и още как — съгласих се аз. — Като се започне от момента, в който каза, че няма да се примириш с окупацията.
— Не искам да лъжа — рече Настя. Обърна се и остави казана на барплота. Лекичко подритнах Андрей — историкът лежеше безшумно. Приближих се към барплота и бръкнах в казана.
Изчегъртах от дъното в единия край остатъците от ориз и моркови и ги събрах на топче, изгаряйки върховете на пръстите с все още горещото масло. Сложих топчето плот в устата си. Задавяйки се от аромата и от слюнката, кой знае откъде изпълнила цялата ми уста, едва успях да изтръгна от себе си:
— Изумително вкусно! — Огледах със съжаление разлетелите се из цялата стая остатъци от плова и попитах: — Къде си се научила така да готвиш плов?
— Татко е израснал в узбекски къшлак43. Белобрадите старци са го учили да готви плов.
— А да се бие с казани? Това национално узбекско бойно изкуство ли е?
— Национално женско.
Погледнах часовника си.
— Давам ти три минути, за да си събереш багажа. И се омитаме оттук.
— А ако не искам?
— Ще си отида сам — казах честно аз. — Това, че победихме полицай, е чудо. Случайност.
Тя не спори повече. Отвори крилата на гардероба, измъкна малък платнен сак и се зае да хвърля вътре някакви парцали. Спря за секунда, за да ми подхвърли кълбо найлонова връв.
— Дръж!
— Защо?
Настя помълча малко. И попита:
— А ти да го убиеш ли искаш?
Погледнах злополучния историк. Честно казано, не изпитвах никаква злоба към него. Преди две минути без никакво колебание бих му строшил врата, ако ми се отвореше възможност. Но сега…
Приклекнах и завързах ръцете на Андрей зад гърба с връвта. След това със същата връв му завързах и краката. Найлонът не е подходящ материал за такива цели, твърде хлъзгав е. Но аз доста се постарах да направя възлите по-стегнати.
— Готова съм — каза Настя. — О, не…
Тя без никакво колебание смъкна халата и се зае да обува дънките си. Изхъмках и погледнах демонстративно часовника.
— Имаш още двайсет секунди.
— Един нормален мъж щеше да ме помоли да не бързам — защити се Настя.
— Аз съм нормален. Но ми се живее.
Докато бях при Настя, времето се беше развалило невъобразимо. Лееше се студен дъжд, духаше силен вятър. При това по някакво чудо в облаците се беше образувала пролука, в която светеше огромната, пълна луна. Навън почти не бяха останали хора, дори в далечината, на входа на метрото, също нямаше никого. По този случай шофьорите окончателно бяха забравили за учтивостта и се носеха през локвите, без да намаляват скоростта.
— Спри кола! — наредих аз на Настя. — Казвай: „До «Алексеевска»“. Не жали парите.
— Не си ли с кола? — учуди се тя. Опита се да отвори чадъра, но поривите на вятъра веднага се опитаха да го изтръгнат от ръцете й.
— Аз дори не умея да карам! А ти какво, също ли нямаш кола?
— На мен Миша ми изпращаше кола с шофьор!
— „Не можеш да забраниш да се живее красиво“44… — Огледах се. — Е, засега е спокойно. Не се виждат нови полицаи.
Спря ни стара жигула. Шофьорът дори не ни попита докъде сме и колко ще платим; промърмори: „Сядайте!“ и веднага потегли. Седнах отпред и го изгледах внимателно. А ако изведнъж…