— Да?
— Днес не мога да дойда на работа, Валентин Романович. Така се стекоха обстоятелствата…
Отново пауза и шепот:
— Ъъъ… Кирил Максимов?
— Кирил — потвърдих аз обречено.
— Къде казвате, че работите?
— В отдел „Продажби на дребно“. Мениджър. Попитайте Андрей Исакович!
— Андрей Исакович — преднамерено гръмко попита шефът. — Работи ли при вас Кирил Максимов?
— Не — разнесе се отговорът на старши мениджърът по продажбите на дребно. — Валентин Романович, постоянно ви казвам — не ни достига един човек! Трудно е трима с нашия обем на продажби, просто е невъзможно!
— Ъъъ… Кирил Максимович… — каза шефът.
— Кирил Максимов!
— Кирил Максимов. Нещо не разбрах смисъла на шегата ви, но ако искате да работите в нашата фирма и имате опит…
— Имам. Три години работа.
— Къде?
— В „Бит и байт“! — извиках и прекъснах връзката.
Целият треперех. Това вече не беше заради хартийки. Валентин Романович не ме позна? Нищо. Не се виждам с него толкова често. Но Андрюша Ливанов, с когото заедно сме пили технически спирт и сме проливали трудова пот…
Хартийките могат да се подменят. Ако сте решили да отнемете апартамента на някого.
Хората могат да бъдат подкупени или… объркани. Ако някой си е поставил за цел да ме унищожи.
Но откъде у шефа и у Андрюшка такива актьорски способности? Вярно, че нашият Андрей е Ливанов, но не точно този Ливанов6. И изобщо не е способен да изнесе отчаяната импровизирана реч за недостига на мениджъри!
Ръцете ми трепереха и причината за това не беше снощната разпивка. Огледах се. Моят двор. Моят, разбирате ли? Моят! Тези пейки и въртележки на детската площадка, окичени по случай деня на града — те са моите! Този метач, изтребващ мокрите есенни листа — също е моят! Всичко привично и уютно наоколо, дори локвата в тесния проход между нашия и съседния блок е моя, краката ми са се мокрили сто пъти в нея, а веднъж дори се подхлъзнах там, размахах ръце като клоун, опитвайки се да се удържа да не падна, но все пак се пльоснах в нея. Анка тогава се закикоти като побъркана и аз, гледайки я, също започнах да се смея, както си седях в локвата, а минаващата наблизо бабичка изказа мнението си за изгубилата срам и съвест младеж…
Набрах номера на Ани.
— Кириле, не ми се обаждай, става ли? — разнесе се в слушалката. — Не искам повече да общувам с теб. Наистина не искам.
Отбой.
Навярно отношенията ни наистина бяха изчерпани. Не се огорчих. Зарадвах се! Анка позна номера ми, тя ме помнеше!
Какво ставаше?
Настаних се по-удобно, кимнах с усмивка на чистача — той не ме позна и не отговори на кимането ми. И се заех да звъня на приятелите си, познатите и деловите партньори — всички наред по адресния списък на телефона, като започнах от мениджъра Ашимов и завърших с един познат на татко, стоматолога Яблонски, който преди половин година ми беше сложил поредната пломба.
Приключих с позвъняванията след половин час. Получаваше се странна картина… Впрочем не, би била странна, ако в нея въобще отсъстваха закономерности. Обаче закономерности имаше.
Случайните познати като Яблонски или мениджърите на големите фирми за продажба на едро ме бяха забравили напълно. Приятелите ми, с които ме свързваха повече или по-малко лични спомени, се сещаха — не веднага, но след някое: „Льошка, ти какво, болен ли си? Миналата седмица пихме заедно бира в «Греблата»“, си спомняха и започваха смутено да се извиняват, оправдавайки се с погълналата ги изцяло работа или с последствията от снощното напиване. Петима си спомниха веднага за мен — Котя, макар че тук вероятно беше оказало влияние скорошното общуване, три девойки, отношенията ми с които бяха повече от топли, и, съвсем неочаквано, един младеж от конкурентна фирма. С този младеж не общувах особено често… в него имаше нещо такова… гейско като че ли…
Изохках. Ето на! История почти като в разказите на Котя. Изглежда, младежът наистина е гей! А аз явно съм му симпатичен. Затова и ме помни…
Кой знае защо, мисълта за това, че съм обект на сексуалните фантазии на гей, ме разтърси повече, отколкото обхваналата познатите ми склероза. Станах, отидох до магазина и си купих бира. Продавачките не ме познаха. Върнах се на пейката и се опитах да се съсредоточа. По дяволите момчето, което ми беше хвърлило око. До вечерта и той щеше да ме забрави.
А после сигурно щяха да ме забравят и девойките, с които бях имал романи.