— Обходих тълпа от бюрократи… — започнах да изброявам аз. Котя слушаше внимателно и кимаше. После попита:
— Опита ли да отидеш на църква?
Опулих се. Котя не беше войнстващ атеист, но и не вярваше в Бог.
— Какви ги говориш?
— Защо не? Аз не съм атеист, агностик съм. А всеки агностик теоретично допуска съществуването на висши сили. След като е започнала такава мистика…
— Не, не съм ходил. Така… самичък се помолих… — признах си леко засрамен.
— Трябва да отидеш.
— Мислиш ли?
— Да. Защото не виждам никакъв друг изход за теб.
Помълчахме.
— Котя, нуждая се от помощ — казах най-накрая. — Може би наистина е мистика? Нямаш ли познати екстрасенси?
— Откъде?
— Ами… ти самият, когато си в периода „не секс“, пишеш за всякакви чудесии… Общуваш…
— Какво? И аз общувам с такива тиквеници! Ти какво си мислиш, че ходя по шарлатани-екстрасенси, а после пиша за тях? Защо не вземеш да предположиш и че се чукам с овчарки, а после описвам това? Всичко си измислям, Кириле! Всички тези гадости са ширпотреба! Няма никакви истински екстрасенси… или поне аз не знам да има…
— Тогава наистина ми остава единствено да отида на църква — казах.
— Почакай. Знам при кого ще отидем.
Погледнах въпросително Котя.
— При Дмитрий Мелников. А? Добре ли го измислих?
— Ти да не се познаваш с него?
— О! И теб те е хванала склерозата — изхили се Котя. — Познавам се. Не много добре, но Мелников е разбран човек, купонджия. Само трябва да се отиде при него с бутилка коняк.
Дмитрий Мелников беше човек с рядка професия. Вече двайсет години той работеше като писател фантаст и явно преуспяваше в това поприще. Във всеки случай познавачът на извънземните чудовища и родните вампири живееше в нов висок блок на „Кутузовски“, с чист вход и смел дядка-портиер, който, ако се съди по стойката и заядливия поглед, по-рано е служил като надзирател в лагерите.
Мелников имаше огромен и богато обзаведен апартамент, а той самият изглеждаше доста кротък. Винаги съм подозирал, че човек, чиито герои извиват със зъби арматурно желязо и пробиват с ритник бетонни стени, не трябва да има твърде геройско телосложение. Мелников наистина се оказа човек на средна възраст, със среден ръст и средно телосложение — затова пък със солидно шкембенце.
Ала той прие Котя напълно благосклонно. Аз също бях удостоен с ръкостискане от повелителя на съдбите на наивните юноши и романтичните девойки.
— Заповядайте в кабинета, момчета — демократично предложи Мелников. — Ако искате, обуйте чехли.
Някъде в недрата на апартамента подрънкваха съдове, детски глас мрънкаше нещо, джафкаше куче. Но зад масивната врата на кабинета веднага стана тихо. Тежкарската уредба тананикаше нещо. Беше изцяло прозрачна, така че се виждаше как вътре се върти дискът и примигват ненужни, сложени само за красота светодиоди.
— А вътре — неонка7 — казах.
Мелников ме погледна зарадвано:
— О! Колко приятно е да срещнеш образован човек. Че до какво се стигна — никой не помни класиката. Цитирах Стругацки без кавички, направих, така да се каже, литературен комплимент, а читателите започнаха да хвалят фразата като моя…
Настроението ми и без това не беше особено добро.
— Поне читателите имат добър вкус.
Мелников млъкна. Изглежда, решаваше дали си струва да се обижда и да ме гони заедно с Котя.
Не ни изгони. Промърмори:
— Освен вкус да имаха и начетеност… Как може да се хванат за един автор и да четат само него? Пък дори и този автор да съм аз!
Котя се изкикоти. Извади от торбичката, която Мелников вече беше успял да изгледа накриво, бутилка коняк.
— Ясно — каза Мелников. Отвори шкафа, в който се оказа, че има бар — и то не празен. Извади чаши. Сложи ги на стъклената масичка пред дивана. Замисли се и попита:
— Както разбирам, не сте дошли само да пиете?
— Много ни е нужна помощта ви — рече Котя. — Кирил е в една такава странна ситуация…
— Аз не съм издател — отговори бързо Мелников. — Мога да подскажа към кого да се обърнете с романа…
— Не, какви ги говорите, Кирил не пише — размаха ръце Котя.
Върху лицето на Мелников се изписа явно облекчение. Той попита:
— В такъв случай с какво мога да помогна? Единственото, от което разбирам професионално, е литературата. И по-конкретно — фантастиката.