— Историята на Кирил е фантастична… — започна Котя. — Но защо аз… Той сам ще разкаже…
Писателят фантаст ме погледна без никакъв ентусиазъм. Въздъхнах, седнах на дивана, взех в ръка чашата с коняка и започнах да разказвам:
— Вчера се прибрах вкъщи от работа. Живея сам… е, почти сам, имам куче…
Първите пет минути писателят откровено скучаеше. После върху лицето му се изписа леко любопитство.
Странно — разказването на най-изпълненото със събития денонощие от живота ми ми отне само четвърт час.
— Хубава история — Мелников си сипа още коняк. — Ъъъ… значи това е замисъл на вашия…
— Случи ми се наистина — казах мрачно. Така и очаквах, че фантастът няма да е най-добрият съветник. Фантастите вярват в чудесата по-малко, отколкото проститутките — в любовта.
— Вярно е, Дмитрий Сергеевич — потвърди Котя.
— Покажете ми паспорта си — помоли Мелников.
Свих рамене — какво могат да помогнат документите ми, — но все пак извадих паспорта си и му го подадох.
— Кажете, Кирил Данилович… — каза Мелников, изучавайки паспорта ми — Как докарахте документа си до такова състояние? Във вашата ситуация…
Взех паспорта и се вторачих в страницата със снимката. Най-обикновен паспорт… Само че… само че с много блед шрифт. И снимката сякаш беше избледняла. А страниците — крехки, пожълтели.
— Вчера беше нормален — казах. — Виж…
Подадох паспорта на Котя — той се втренчи ужасено в бледите страници.
— Интересно — каза Мелников с явно удоволствие. — Я го дайте…
Той още веднъж изучи внимателно паспорта. Прелисти го. Изхъмка.
— Какво още има? — попитах.
— А знаете ли, Кириле, че никъде не сте регистриран?
Страницата с адресната регистрация наистина се оказа празна. Както и да я гледах — под ярката светлина на лампата, при прозореца, под ъгъл и под слънчевите лъчи — нямаше никакви следи от печат.
— В Москва не е лесно без регистрация — въздъхна Котя. — Може би трябва да получиш временна регистрация? Е, шегувам се, де, успокой се!
На мен не ми беше до шеги. Прибрах паспорта в джоба си. Погледнах Мелников.
— И така, трябва да изхождаме от това, че разказът ви е истина? — попита Мелников.
Кимнах.
— И искате съвета ми… ъъъ… като човек, измислящ всякакви неправдоподобни истории?
Отново кимнах.
Мелников се отпусна на облегалката на дивана и подпря лакти на кожената възглавница. Замислено повъртя в ръка чашата с коняка.
— Ако бях Стругацки, А и Бе8 — започна той, — бих измислил следното… Бих измислил, че вие сте абсолютно ненужен човек, незабележителен с нищо… Извинявайте, това е само пример…
— Нищо, продължавайте — помолих го аз.
— И ето че самият живот, самата реалност се е заела да ви изхвърли от мирозданието. Постепенно се изтриват всички ваши следи — първо бюрократичните хартийки, после спомените на случайните познати, после спомените на приятелите и роднините… И тази история би завършила с… — Той се замисли. — Би завършила с това, че ще се стопите, ще се превърнете в незабележим и забравен от всички призрак. Нещо такова.
— Благодаря — казах, чувствайки странна сухота в устата. — А възможни ли са други варианти?
— Разбира се! — откликна радостно Мелников. — Ако бях Глобачов9, бих предположил, че Земята е нападната от извънземни. По такъв хитър начин те си изчистват плацдарм — изтласкват човека от живота, изтриват спомените за него, подменят книжата… и вашето място се заема от агент на враждебната цивилизация. Историята би завършила с това, че вие ще встъпите в битка с тях, ще проникнете на тяхната планета и ще им разкажете играта.
Тази версия ми се стори по-оптимистична. Но не вярвах в способността си да подплаша извънземните нашественици.
— Ако бях Заров — продължи Мелников, — вие щяхте да сте момче или наивен юноша. И вашата твърдост щеше да се изпитва от извънземна цивилизация — не толкова зла, като при Глобачов, но също недобронамерена. Вие щяхте да възмъжеете и да се закалите в борбата, щяхте да им разкажете играта, по случайност щяхте да придобиете всемогъщество, но щяхте да се откажете от него по неясни причини.
— Това вече съм го пропуснал — казах. — Заради възрастта. Нататък?
— Ако бях Велесов — произнесе Мелников замислено, — по този начин щяха да ви подготвят за преминаване в друг свят — откъдето и сте дошли като дете. А в този свят има много богове, чудовища и вълшебници. Може би самият вие щяхте да сте от рода на богове или герои. И…
9
Тук и по-долу Лукяненко окарикатурява няколко съвременни руски писатели фантасти. Глобачов е Василий Головачов, Велесов — Ник Перумов, Охотников — Вячеслав Рибаков, Чудов — Олег Дивов, съпрузите Иноченко — Марина и Сергей Дяченко, Дромов — Александър Громов. Самият Лукяненко носи част от чертите както на Мелников, така и на Заров, който е герой в романа му „Есенни посещения“. — Бел.прев.