Какво?
Каквото и да е!
Какво ли не са разполагали зад такива врати колегите на писателя Мелников! Райски кътчета. Светове, където мускулести герои надуват бойни рогове и се бранят с остри тежки железа от зли чудовища. Заспали провинциални градчета, окупирани от безчувствени извънземни. Вход към секретни лаборатории на спецслужбите. Древна Рус в различни степени на сладникавост, в зависимост от познанията по история на автора. Сякаш слушах бодрия глас на фантаста: „Ако бях Холопов13, щяхте да попаднете в подземни катакомби“…
В обувката ми жвакна вода. Без никаква увереност хванах дръжката.
И застинах.
Какво ще почувствате, ако хванете металната дръжка на вратата на изоставена постройка под студения есенен дъжд.
Е, да. Влажна ръжда, студен метал, мръсотия и неуютност. Аз също почувствах това.
Но същевременно…
Усещане сякаш си влязъл от кишавата улица и си се преоблякъл в домашните си дрехи — старата протъркана риза и панталона, който няма да обуеш пред други хора, но в който ти е уютно и комфортно; сякаш си си сипал чаша силен горещ чай и си отворил новата книга на любимия си писател. Прочел си няколко страници и със задоволство си погледнал още колко много ти остава до края…
Топлина, спокойствие и очакване за нещо хубаво…
Откъснах ръка от дръжката на вратата. Пръстите ми бяха покрити с мокра и мръсна ръжда.
Но усещането за топлина не отминаваше.
Предвкусването на празник — също.
Дръпнах вратата към себе си, тя се отвори плавно, сякаш пантите са били смазани наскоро. Пристъпих в тъмнината. Застанах за секунда.
Тук нямаше никого. Бях толкова сигурен, сякаш съм огледал внимателно цялото помещение.
С напълно привично движение, сякаш влизам в своя дом, зашарих с лявата си ръка по стената, натъкнах се на ключа за осветлението и го натиснах. Лумна светлина.
Просторна петоъгълна стая. Оказа се, че на всяка стена има врати. Много чисто, никакви следи от нощувания на клошари или от тийнейджърски купони. Тухлени неизмазани стени, равен бетонен под, от ниския таван висят на кабели няколко крушки без абажури. По средата — вертикална метална стълба, водеща до отворен люк на тавана.
Явно не беше жилищно помещение.
Приличаше на хангар или гараж.
И в никакъв случай не на водонапорна кула.
Някаква безсмислица…
Затворих вратата след себе си и дръпнах резето. Преминах покрай стените, проверявайки останалите врати. Всички бяха заключени — с резето отвътре и явно с ключ.
На десетгодишна възраст такива помещения предизвикват възторг. Ненапразно децата обичат да играят на строежи, за ужас на родителите и справедливо възмущение на работниците. Обаче за възрастен човек там няма нищо хубаво.
Но усещането за уют, за правилност на това място, не отминаваше. Улових се, че някак собственически гледам неодобрително мръсните следи от краката си.
Добре, да огледаме втория етаж.
Изкатерих се по стълбата — подметките ми се хлъзгаха по неудобните стъпала от заварени тръби. Стълбата не свършваше на втория етаж, но люкът на третия етаж беше затворен и не се поддаваше на усилията ми да го отворя. Вторият етаж се оказа умалено копие на първия, само дето вместо врати тук имаше прозорци с плътно затворени железни капаци. Когато намерих ключа и запалих осветлението, се оказа, че има и мебели: два стола, маса, дървено легло с матрак, възглавница и одеяло, но без чаршафи. Всичко чисто, ново, като че ли току-що купено. Мебелите бяха най-примитивни, сякаш ръчно производство. Грубо рендосани дъски, здраво завинтени бурми. Не радва очите, но няма да се разпадне…
— И какво искате от мен? — попитах на висок глас.
Дори и някой да ме наблюдаваше, явно не му влизаше в плановете да ми отговаря.
Покрай ключа се намери и контактно гнездо. Включих телефона да се зарежда и нагласих алармата на осем часа сутринта. Стоварих торбичката с покупките от супермаркета на масата. Слязох долу, изключих осветлението на първия етаж, качих се горе, изключих лампите и там. Удивително лесно намерих в тъмнината леглото, с наслада свалих мокрите обувки, съблякох се и окичих мокрите дрехи по столовете.
Легнах.
Всичко ще започне утре. Не знам какво точно, но нощта е на мое разположение…