— Да, разбира се. Добро утро. Досетих се.
— Пощата — повтори мъжът. — Два пакета и писмо.
Пакетите бяха правоъгълни, тежки. Писмото — в обикновен бял плик, без марка и адрес, без никакъв надпис.
— Благодаря — казах аз, вземайки пакетите и писмото. Пощальонът учтиво повдигна фуражката си — не мога да проумея как, но жестът се получи естествен. — Ъъъ… аз… дължа ли ви нещо?
— Не, не, всичко е платено — отговори пощальонът. — Всичко хубаво.
Той се обърна и тръгна, заобикаляйки кулата. Изчаках няколко секунди и — подтикнат от безумна догадка — хукнах след него.
Нямаше никакви сталински кооперации, насипи с железопътни линии, асфалтирани пътища.
Имаше: заводски корпуси, тясна заснежена улица между тях и очакваща пощальона карета. Тоест не карета, естествено. Но откъде да знам как се нарича открита двуколка, в която е впрегнат кон. Шарабан? Таратайка? Тилбюри14?
Пощальонът вървеше бавно към каляската си. А аз обиколих тичешком кулата, която изобщо не приличаше на водонапорна, а изглеждаше по-скоро като една от заводските постройки.
Както вече очаквах, към кулата водеше само една врата, а на втория етаж имаше само един прозорец. Кулата беше петоъгълна, висока петнайсет метра, и леко се стесняваше към върха.
Когато се върнах при входа, нахълтах в кулата. Хлопнах вратата. Захвърлих писмата и пакета на пода и се хвърлих към останалите врати — отвътре те все още бяха пет.
Заключено.
Заключено.
Третата врата послушно се отвори.
Валеше дъжд. Над Москва висеше сиво влажно утро. В носа ме удари неочаквано рязка миризма на отработени газове, мазут, още някакви гадости. В далечината потракваха колелата на отминаваща електричка. Излязох и веднага цопнах в локва, от обувките ми паднаха и моментално се стопиха парцалите сняг. Обърнах се.
Тухлена кула. Най-обикновена стара водонапорна кула. Една-единствена врата, един прозорец, покрит с ръждиви железни капаци.
Откъм магазините се разнесе обилно подправен с ругатни разговор: „А тя… пропаднала… наплюскал си се… като свиня, казва… всички вие, жените“… На несправедливо обидения му отговаряха нещо пискливо с пиянски, но вероятно женски глас.
Здравей, любим град…
Отстъпих назад, хлопнах вратата след себе си. Сложих резето.
Вдигнах от пода пакетите и писмото и се качих на втория етаж. Отворих прозореца с изглед към Москва. Отстъпих малко и няколко минути се любувах на изумителна картина: дъждовно сиво утро в единия прозорец и ярка зимна зора в другия.
А после седнах пред масата и грижливо отворих плика с писмото.
От плика изпадна тесен жълтеникав лист, който предизвика у мен асоциация с покана или с телеграма: заради качеството на хартията, нечетливия машинописен шрифт и пропуснатите предлози.
„До Кирил Максимов. Поздравяваме пристигането. Настанявайте се. При желание пристъпвайте работа. Комисията пристига другиден. Всичко добро.“
Това „всичко добро“ ме довърши. Смачках листчето и го хвърлих на пода. Погледнах отново към прозорците. Дъжд в единия, сняг в другия. Два свята и три затворени прозорци. Опитах се да сваля резето от един от затворените прозорци — то не поддаваше.
Върнах се при масата и разкъсах единия от пакетите. Извадих тежко томче с кафява кожена подвързия. Не пластмасова имитация на кожа, а истинска, вкусно ухаеща нова вещ. Кой знае защо си спомних, че в Азия миризмата на кожа се смята за една от най-отвратителните… Интересно, ако бях китаец или кореец, от какво би била подвързията?
Внимателно разтворих книгата. Никакви издателски данни, разбира се. Хубава плътна бяла хартия, четливо отпечатан текст. На първата страница — съдържание:
Москва
Стоки, разрешени за износ . . . . . . . стр. 3
Стоки, забранени за износ . . . . . . . стр. 114
Стоки, разрешени за внос. . . . . . . . стр. 116
Стоки, забранени за внос. . . . . . . . стр. 407
Отворих книгата на четиристотин и седма страница. Списъкът беше повече от кратък:
„Роби (лица, превърнати в собственост от ближния си, намиращи се в пълната му власт).
Оръжие за масово поразяване (оръжие, предназначено за нанасяне на масови загуби).“
Отворих книгата по-близо до началото и изясних, че митото за един килограм разрешен за износ пипер (черен, червен, бял или зелен) е три хиляди и осемнайсет рубли и шест копейки. Затова пък ръкавиците се облагаха на мито в размер само седем рубли за чифт. Пергаментът — деветдесет и шест рубли и три копейки за квадратен метър. А паунът (перата) — две рубли и седемнайсет копейки за десет сантиметра.