— Верешчагин, слизай от баркаса…15 — промърморих аз. Поседях, разглеждайки дребния четлив шрифт. Намерих четиристотин и седма страница.
Освен роби и оръжия за масово поразяване, в Москва беше забранено да се внасят всякакви растения и запазили кълняемост семена, наркотични вещества и всякакви животни, с изключение на ендемичните. Размишлявах няколко секунди дали камилите са ендемични за Москва. Или делфините. Или белите мечки.
Та нали ги има в зоологическата градина.
Представих си как по заледената глуха уличка към кулата тежко пристъпват натоварени с вързопи с коноп бели мечки и роби-мечкари, въоръжени с портативни ядрени бомби. А аз гордо заставам на вратата и, размахвайки книгата, не допускам товара в Москва…
Даже се приближих до прозореца, зад който дремеха заснежените заводски корпуси, и огледах бдително безлюдната улица.
Какво е това? Дупка в пространството? Не, съдейки по архитектурата на зданията и коларския транспорт на пощальона — по-скоро във времето.
Или хем в пространството, хем във времето.
Или в паралелен свят, вечната радост на фантастите. Вървял си един човек, отворил врата в стената…
Пфу!
Разкъсах втория пакет. Подобна книга, също с кожена подвързия, само че черна. Съдържанието се състоеше от същите четири раздела.
Но отгоре беше изписано не „Москва“, а тайнственото „Кимгим“.
В тази дума имаше нещо от сибирските наименования, а също и от азиатските. Но в едно бях сигурен: никога по-рано не бях чувал за такъв град.
Може би наистина проход между световете?
А какво общо имам аз тук? Защо първо ме забравиха приятелите ми, а после престанаха да ме забелязват дори ченгетата? Откъде се взе Наташа Иванова и каква беше тази радост, с която се самоуби? Кой ми се обади и ме доведе в тази кула, гледаща с две от страните си към два различни свята (и несъмнено, способна да се отвори към още три)? Кой ми беше изпратил писмото и сборниците с митнически правила?
Не, неправилни въпроси. Не това е важното. На първо място трябва да ме интересуват не причините за случващото се, а моите действия.
Дрехите ми са влажни, при това не отговарят на метеорологичните условия. Храната ми е шоколад и бутилка минерална вода. Нямам нито копейка и засега нямам възможност дори да си присвоя митническите сборове.
Впрочем всяко зло за добро. След като касиерките не ме забелязват, а милицията ме пуска след задържане „на местопрестъплението“…
Усмихнах се и оставих сборника с кимгимските митнически правила.
7
Още в детството си, след като изгледах първия си екшън и изчетох първото си криминале, реших, че да се ограбват хората не е добре, докато да се краде от банки или корпорации е даже доста нравствено. Наистина не знам откъде се е взел у мен такъв странен морал, но в него има нещо. След това неведнъж съм срещал в книгите същия подход. А и в живота, като се замисли човек, крадеца, задигнал кесия, гражданите могат да го убият на място, а ловкия мошеник, окрал държавата с милиард, го търпят и даже са готови да му се възхищават.
Така или иначе, реших да ограбя най-близкия голям магазин. Такъв се намери на десетина минути пеш от линията.
Като начало реших да се запася с продукти. Разходих се из помещението, напълних цяла количка: консерви, салами, сухари, минерална вода и сокове, още две бутилки коняк, този път скъп арменски. На вид всичко това беше някъде около две-три хиляди рубли. Не чак толкова много, че персонала да го очакват големи неприятности.
Лъчезарно усмихвайки се на касиерката, прекарах количката покрай касата. Тук нямаше детектори — магазинът не беше чак толкова голям — така че не последва писъкът на аларма…
— Гражданино! — викна към мен раздразнено и същевременно объркано момичето от касата.
Изчаках секунда и се обърнах:
— Да?
Продавачката, ярко начервена девойка, ме гледаше възмутено:
— А няма ли да платите?
Сърцето ми се сви предупредително. Но продължих да се перча:
— Какво искате да кажете?
— Володя! — извика продавачката.
Охранителят веднага се приближи към нас.
— Не иска да плаща.
В очите й нямаше никаква разсеяност. Даже напротив — бях готов да се обзаложа, че ме е запомнила много добре и вечерта няма да пропусне да разкаже на семейството си за наглия крадец.