Сняг. Сгради от червени тухли. Слънцето е високо, но вече са се насъбрали облаци… Отново ще започне да вали сняг.
Разбира се, струваше си да изляза в този свят. Да потърся поне някакви отговори. Но първо ми трябваха топли дрехи… а с моите финанси щеше да се наложи да правя покупките на битака.
Утринното въодушевление се разсея като дим.
Не може така! Ако съществуват други светове, там трябва да има чудовища и прекрасни принцеси. Първите се унищожават, вторите се спасяват. А тук — глуха улица и изоставени здания…
Известно време гледах мрачно през прозореца. После си казах:
— Няма какво да седя. Всички отговори са някъде там. А освен това и чудовищата, и принцесите…
Не забелязах убеденост в гласа си. Но станах и излязох — в Москва.
Все пак успях да мина без посещение на битака. Спомних си за един магазин в района на ВДНХ16, където търгуваха с конфискувани маркови ментета, неразпродадени остатъци от модни някога колекции и други стоки с подозрително ниски цени. Там ми се удаде да се сдобия с топло яке, ушито от трудолюбивите китайци, плетена барета с неизвестен произход (надписът „Design of Italia“ не ме убеди в нищо, даже напротив — укрепи съмненията ми) и зимни обувки, които имаха едно безспорно достойнство — бяха сухи.
Впрочем на някой можеше да се хареса и удивителният им бледозелен цвят.
Излязох от магазина, носейки покупките в голяма торба, за която търговците на съмнителни стоки не пропуснаха да ми измъкнат пет рубли. В този момент телефонът ми иззвъня.
— Да? — отговорих аз.
— Кирил? — разнесе се от слушалката.
Стана ми светло на душата.
— Да? Здрасти, Котя!
— Хм… — Котя явно не разчиташе, че ще го познаят. — А как е фамилията ти?
— Максимов.
— Аха. Слушай, ние с теб преди два дни…
— Пихме коняк — казах уморено. — Всичко е ясно. Не помниш нищо, но пак си намерил записа си? Там, дето старият женкар, физкултурникът, научил гимназистката да прави шпагат? Погледни и на перваза, там има две различни бутилки. Едната е „Арарат“…
— Значи всичко е сериозно? — попита Котя вяло.
— А ти какво си мислеше?
— Разлудували се хакери… влезли са в компютъра ми и са написали…
Да, трябва да си Котя, за да вярваш в подобни хакери.
— Слушай, нищо няма да ти доказвам — казах аз. — Вчера ходихме заедно при твоя познат, фантаста. А после ти ме забрави. За десет секунди.
— А къде си сега? — попита Котя след кратка пауза. Застанах нащрек.
— Защо питаш?
— Ами… неудобно ми е. Всичко е някак странно… Ще наминеш ли?
— И как ще приключи това? — попитах аз почти весело. — Ще дойда. Дълго време ще ти доказвам, че двамата с теб сме познати. Ще изпием две бутилки. На сутринта ще изтрезнееш и пак няма да ми повярваш. Знаеш ли какво… Намини по-добре ти.
— Къде?
— Гара „Москва 3“. Това е в града, близо до станция „Алексеевска“…
— Ще я намеря. Ще погледна в картата. — Котя явно се беше решил. — След час… не, след час и половина ще дойда. Ъ-ъ-ъ… имаш ли нужда от нещо?
— Не, благодаря. Ще те чакам пред денонощния магазин на гарата — ако се наложи, ще вземем оттам. Само че имай предвид — не се сдържах аз, — че да пиеш трети ден подред — това вече е запой.
— А как да те позная? — попита безпомощно Котя.
— Аз ще те позная.
Когато прибрах телефона, си помислих колко е жалко, че с Котя не сме се сетили да се снимаме. Веднага, още първата вечер, когато всичко започваше. Щяхме да имаме доказателство за познанството си.
Както е известно, ако си разбрал, че си извършил глупост, не е много продуктивно да се терзаеш. Много по-полезно е да не повтаряш тази грешка. Във фотото до метрото купих „плажен“ апарат еднодневка, който по случай наближаващата зима струваше само двеста рубли. Свидеше ми се да харча пари за нещо по-сериозно — при мен не се предвиждаха никакви постъпления.
16
Изложба на достиженията на народното стопанство — голям изложбен комплекс в Москва. — Бел.прев.