— В телефона имам радиоприемник — похвалих се аз.
— О!
— Само че човек трябва да си сложи слушалките, те са вместо антени. Но не са у мен.
— Мобилният — сети се Котя. — Сега… — Той извади телефона си от джоба и каза обидено: — Мамка му… Мрежата е недостъпна.
— Стига сме дрънкали на студа, ще си простудим гърлата.
Мислите ли, че Котя се успокои? Той обсъждаше с мен архитектурата на околните сгради — макар че какво можеше да се види в тъмнината? Излагаше и опровергаваше хипотези за света на Кимгим — например според него имаше възможност този свят да е много по-развит от нашия, но да използват коларски превоз от екологични съображения и от любов към традициите.
Почти не го слушах. Вървях, газех рехавия пухкав сняг. Има хора, които в сложна ситуация се затварят в себе си и чакат развитието на събитията. А има такива, които се раздрънкват и от тях започват да бликат идеи. По-рано смятах, че и аз самият съм от тях. Но в присъствието на Котя неволно бях станал мълчаливец.
Много повече ме вълнуваше какво да правим, ако наистина намерим човека с бялата роза. Какви въпроси да му зададем. И какви отговори ще получим…
Улицата завърши някак неочаквано навреме. Котя, вървящ зад мен, първо престана да дърдори, после задиша тежко, след това каза, че се нося като танк и изобщо не жаля работника на умствения труд, несвикнал да утъпква снежните пътеки. Изглежда, той вече беше готов да се предаде и да се върне. Но в този момент отпред замъждука слаба светлинка, неволно ускорихме крачка и след няколко минути излязохме на открито. За да са по-пълни впечатленията ни, и снеговалежът малко поутихна.
— Гръм да ме удари! — възкликна Котя. — Къде сме?
Бях абсолютно солидарен с него.
Кой знае защо, ми се струваше, че глухата улица е разположена някъде в центъра на града. Че е достатъчно да излезем от нея — и ще се озовем насред местния живот. Привиждаха ни се някакви криви улички, притиснати една към друга къщи на три или четири етажа, малки площадчета с фонтанчета и магазинчета със стоки с неизвестен произход и предназначение, благоприлично разхождащи се хора, конни карети…
Къде ти.
Озовахме се при море. На дълга заледена крайбрежна улица, под която се разбиваха сиви студени вълни. От едната страна море, от другата — еднотипни сгради от червени тухли; железни покриви, обсипани със снежец; прозорци без нито една светлинка в тях; улички, водещи надалеч от брега. Снеговалежът пречеше да се види докъде се простират сградите край брега. Но със сигурност поне на километър от нас в двете посоки.
От страната на морето се издигаше доста висок каменен парапет — до гърдите ми. Върху него, на тумбестите му стълбчета, пламтяха със слаба, мъждукаща светлина млечнобели стъклени кълба с диаметър един метър. Фенерите бяха разположени нарядко, но благодарение на снега цялата крайбрежна улица беше осветена.
— Изглежда, осветлението не е електрическо — изрече Котя с интонацията на естествоизпитател. — Виж, а какво е това там?
Приближихме се до заледения, мокър от пръските парапет. В далечината, в морето, бавно се движеха пламъчета — цяло съзвездие, плаващо зад мътната снежна завеса.
— Кораб — предположих аз.
— Аха.
— Прилича на Питер17 — каза Котя. — Не, не на Питер. На Юрмала18.
— Искаш да кажеш…
— Не, не искам. — Котя се сви от студ. — Всичко е някак чуждо… Не те ли е страх, Кирил е?
Замислих се и поклатих глава. Не, не ме беше страх. Любопитство, лека напрегнатост, но нищо повече.
— Дали да не се върнем — предложи Котя. — Потърсихме честно, но не намерихме никого.
— Виждаш ли следите от кабриолета? — попитах.
— Виждам ги — призна си Котя.
— Нека да повървим по тях. Все пак това е талига, а не лека кола. Не може да са се отдалечили много. Или измръзна?
— Аз ли? — възмути се Котя. — Даже се изпотих! Казвам ти — якето ми топли!
— Тогава да вървим. Не, почакай!
Преминах покрай парапета, като утъпквах снега и се опитвах да намеря някакъв боклук. Камък, клонка… каквото и да е. Не ми се искаше да прескачам парапета и да слизам на брега. Най-накрая намерих объл камък с големината на юмрук, избърсах го от снега и тържествено го сложих върху парапета.
— Отбелязваш мястото? — досети се Котя. — Правилно. Че ще се заблудим.
Честно казано, малко завиждах на приятеля си. Той се държеше един вид… правилно. Изследваше новия свят. Героично понасяше студа. Бързаше да зададе всички въпроси и да получи всички отговори. И беше явно, че се страхува.