Юношеските пъпки си оставаха.
— Петя, поздрави ги — нареди Роза. — И благодари на господин митничаря. Той не беше длъжен да ни спасява.
— Пьотър — послушно се представи момчето. — Много благодаря.
— Приведете се в ред, а после направете същото и с хотела — каза Роза. — Почистете мебелите и килимите.
— А тези къде да ги денем, Роза Давидовна? — попита жената, гледайки тялото на нападателя.
Помислих си, че този въпрос никога не стои пред героите на фантастичните романи. Многобройните убити врагове си оставаха на мястото, а после сами се махаха някъде. Добре, да допуснем, че на открита местност ще ги употребят зверовете и птиците. А в затворените помещения? Телата трябва да се погребват. Навярно до всяко селце, покрай което минават героите на екшъните, размахвайки острите си железа, има специално гробище за враговете.
— При морето. Само че не ги хвърляйте във водата, засега ги положете на брега — каза Роза, след като се замисли за секунда. — Току-виж дойдат за тях и поискат да ги погребат.
Като ни поглеждаха с любопитство, но без да питат нищо, Клавдия и Пьотър излязоха от пушалнята.
— Майка и син — поясни Роза. — Наех ги преди три години — у нас, в Русия. Не се доверявам на местните, знаете ли… Мъжът на Клава е алкохолик, в резултат на това синът й е малко… ъ-ъ-ъ… простоват. Нищо хубаво не ги очакваше в живота. Много са ми благодарни. Жалко, че са обикновени хора и ще умрат, когато им дойде времето.
— А ние? — попитах.
Подхванах с нокти стегналата се кафява коричка на раната и я подръпнах. Резултатът е известен на всекиго от детството — трябваше да потекат червени бисерчета кръв.
Под коричката имаше чиста, гладка кожа.
Започнах да се обличам.
— А ние — както се получи… Дългичко зарастваше раната — каза Роза. — Вие явно сте отскоро на работа?
— От един ден.
— Разбирам — кимна Роза. — Браво. Бързо свиквате.
Погледнах в залата. Мълчаливото момче Петя трупаше телата накуп. Мъкнеше ги с лекота, сякаш под черния плат се крият надуваеми кукли, а не мъртва плът.
— Те се различават от обикновените хора. Раните им зараснаха веднага и такава сила…
— Това е моята територия — каза Роза, сякаш тези думи обясняват всичко. — И съм установила тук някои правила. За съжаление воюването не ми е прерогатив.
— Роза Давидовна! — не издържа Котя. — Ние наистина нищо не разбираме. Коя сте вие? И що за свят е това?
— Нека да поговорим — кимна дружелюбно Роза. — Ето в онова шкафче има коняк и пури. Макар че тук е малко неудобно… Да вървим! Да, вземете коняка и пурите.
— Не пуша — промърмори Котя, но бръкна в шкафа. Извади и пури от една дървена кутия, и плоско шише коняк, и три изящни сребърни чаши.
Преминахме подир старицата през залата, където Клавдия с ведро и парцали бършеше от килима тъмните петна. Изкачихме се по стълбите на втория етаж. От холчето тръгваха две коридорчета, но Роза кимна към диванчето и двете кресла при прозореца.
— Ще изчакаме тук, докато се приберат. Може би все пак ще изпушите по пура? Сигурни ли сте? А аз, с ваше позволение… извинявайте, че така вулгарно…
Тя отхапа връхчето на дебелата кафява пура. На масичката пред диванчето имаше пепелник и кутия кибрит. Връхчето на пурата отиде в пепелника и Роза ловко запали с дълга клечка.
Тази гледка бе странна — жена с цяла пура „Корона“. Веднага предизвиква възмущение у мъжете. Фройд би намерил какво да каже по този повод. Седнах и се огледах. Стаята приличаше на фоайе в малък хотел. Лампите на стените бяха газови. Имаше студена камина с грижливо подредени дърва.
— Това е хотел — каза Роза. — Странноприемница. Както щете го наречете.
Кимнах безмълвно.
— Родена съм през 1867 година — изрече тържествено Роза и ни погледна предизвикателно. — Нямам навика да крия възрастта си.
— Добре сте се запазили — каза Котя. Той не седна, а остана до прозореца. — Хайде, разказвайте. Сега ще повярваме във всичко.
След кратко колебание взех стъкленото шише. Арменски „Празничен“. Съдейки по етикета — произведен още в СССР. Напълних трите чаши, макар Роза да поклати глава.
— От младини работя в областта на хотелиерството — каза Роза. — Някога в хотела на баща ми, в Самара… после се преместих в Питер. Не мога да ги изброя всичките. Посрещнах революцията в „Европейски“ като помощник-управител. Работех и когато болшевиките откриха в него приют за безпризорни деца, и когато при НЕП-а20 отново възстановиха хотела. А през двайсет и пета попаднах под ударите на закона.
20
НЕП (Нова икономическа политика) — икономическа политика в следреволюционна Русия и СССР; при нея временно се връща частното предприемачество, за да се стимулира развитието на икономиката. — Бел.прев.