Не ми позволиха да се любувам дълго на залеза — почукаха на вратата откъм Кимгим. По някаква причина реших, че се е върнал Цай.
Но се оказаха двама добре облечени джентълмени (не можех да си изкривя езика да ги нарека по друг начин), които приличаха на баща и син или чичо и племенник. Попитаха накъде може да се отиде през кулата ми.
Към Москва не проявиха интерес. Останах с впечатлението, че нашата Земя изобщо не ги интересува — стана ми даже малко обидно от това. Разгледаха с явен интерес морския свят, но той също не ги устройваше.
Взехме си довиждане изключително учтиво. На раздяла по-възрастният мъж, когото мислено нарекох чичкото, ми предложи пура. Позамислих се и приех подаръка. Не ме връхлетяха никакви тревожни усещания. Очевидно митничарите имаха право да приемат дребни подаръчета.
Скоро след това почукаха и на московската врата.
Тази компания беше позната на редовните посетители на модните партита и нощните клубове. Дори аз, макар да не си спомнях имената, разпознах популярен млад рапър (на живо изглеждаше съвсем момченце — самоуверено, наперено момченце) и блондинка на седемнайсет години от една момичешка група: „Ириските“, „Тянучките“ или „Сосалките“25. Никога не мога да запомня имената на тия странни ансамбли, където главното не са гласът или текстовете, а няколко броя дългокраки миловидни изпълнителки, които могат да се различат само по цвета на косите.
Рапърът и момичето се движеха със своята свита: две момчета и две момичета. Явно почитатели. Всичките — на не повече от двайсет години. Съдейки по наглите им погледи, скъпите дрехи и паркираните встрани автомобили — също от златната младеж. Само че за разлика от рапъра и певичката, те се веселяха за чужда сметка. Бащите и майките им някога са успели да откраднат парчета от страната. Страната беше голяма, а парчетата — тлъсти, и сега издънките им можеха да прекарват времето си, дрейфувайки между парижките бутици (екстравагантните личности предпочитаха лондонските) и модните европейски дискотеки (изтънчената младеж избираше японските).
От шестимата само един знаеше за функционалите — рапърът. Певичката, изглежда, беше пътувала между световете и не се изненада. А виж, златната младеж (баща ми кой знае защо ги нарича мажори) си умираше от страх и заради това ставаше все по-нагла и неприятна. Рапърът веднага избра Земя-17. Щом зърнаха океана, който блестеше под последните лъчи на слънцето, младежите започнаха възторжено и сочно да псуват. Само едно момиче с къносана медноруса коса, увиснало на мършавото рамо на кавалера си, изписука, че „на Фарьорите е по-яко“. Откъде се сети за студените Фарьорски острови — не знам. Може би това беше единствената туристическа дестинация, която приятелите й не бяха посещавали и не можеха да й възразят?
Много ми се искаше да им прибера алкохола и разхвърляните по джобовете халюциногени. Но в света-резерват можеха да се внасят всякакви боклуци.
Така че се ограничих само с това, че им съдрах кожите по най-високите тарифи. Даже за презервативите, каквито имаха и момчетата, и момичетата.
Те не възразиха. И без това два бона мито въобще не ги притесняваха. В предишния си живот аз щях със същата лекота да се разделя с двайсетина рубли.
Затворих вратата след тях и се качих в кухнята. Бирата се беше изстудила. Отворих си бутилка, разпечатах пакетче фъстъци. Изпих една чаша, налях си втора. Отидох до прозореца към Резервата.
Младежите се къпеха в морето. Шумно и весело. Съвсем като нормални хора. Рапърът и още едно момче заплуваха навътре, останалите се плацикаха в плиткото. Погледнах настрани към гората — нямаше никого. Някъде там се намираше бегълката терористка. По следите й неуморно се движеше Котя — с разранени мазоли, спънал се няколко пъти и счупил очилата си… Не, не вярвах в способността му да се придвижва в пресечена местност, без да получи травми!
Въздъхнах и отидох до прозореца към Кимгим. Там вече беше мръкнало, валеше ситен коледен снежец. Само глухите кирпичени стени наоколо разваляха впечатлението.
Ех, не ми провървя! Падна ми се кула, издигната край заводски задни дворове! Защо не беше построена на някой хълм, недалеч от ресторанта на Феликс? Сега щях да гледам уютни къщички с керемидени покриви, от чиито комини към небето се издига вкусно миришещ пушек, по снега щяха да се пързалят шейни, в дворовете децата щяха да се замерят със снежни топки, учтиви джентълмени щяха да се поздравяват с поклони, дами, облечени с пищни рокли, щяха да разхождат мънички кученца… След това щях да отида в ресторанта, да хапна някакви солени морски дарове с гарнитура от накиснат артишок, щях да пийна вино и да поговоря с някой умен човек…