— Че какво съм забравил там? — учуди се мъжът искрено. — Салам срещу талони, пилешко по празниците?
Не си направих труда да му обяснявам, че саламът срещу талони не е в обращение вече толкова отдавна, колкото и генералният секретар Горбачов. Кой знае как живеят сега в Полтава? А и как би успял да се устрои чичо Сашко, след като е живял петнайсет години в растамански26 рай.
— Защо не останеш? — предложи Сашко. — Ще хапнеш с нас, жена ми още сутринта е сготвила борш с пилешко.
Но да, разбира се. Ако тук има и мъже, и жени, странно би било да се очаква от тях монашеско поведение. Появили са се семейства, народили са се деца. Или в обратен ред. Както и да е, няма значение.
— Благодаря, ще тръгвам.
— Ти си знаеш. — Чичо Сашко се изправи, изтръска полепналия по ризата му пясък. — Наминавай. Знаеш ли колко хубаво е тук? Дори не ти се пие!
Но и този аргумент не ме убеди. Обаче пък много исках да се видя със съседа ми функционал.
Като се има предвид объркването с времето, царящо в главата на чичо Сашко, очаквах, че ще ми се наложи да вървя няколко часа. Но разстоянието не надвишаваше три километра — наистина половин час бавен туристически ход. По левия бряг на реката се точеха тучни залени ливади, а по десния, по който вървях, беше все същата тази занемарена ябълкова градина.
Колегата митничар живееше в реката. Именно „в реката“ — тя беше преградена от нисък бент, в центъра на който имаше високо два човешки ръста водно колело. Над бента и колелото, върху дебели дървени колове стоеше… вероятно трябва да се нарече мелница? Във всеки случай дотам водеше ремъчната предавка от колелото, а във вътрешността на съоръжението нещо се въртеше и бумтеше. Към двата бряга на реката се спускаха мостове от сковани дъски. Вратата — поне тази откъм десния бряг — беше отворена. Зад нея танцуваха червени отблясъци, сякаш гореше огън.
Впрочем там наистина гореше огън — към небето се виеше лек дим.
— Ей, съседе! — извиках аз, спирайки при мостчето. Кой знае защо почувствах, че ще е неправилно да пристъпя върху него без разрешение. Неучтиво. — Как е брашното? Мели ли се?
Разнесе се добродушен смях. И на вратата се появи моят съсед митничар. Едра, широкоплещеста жена с кожени панталони и груба кожена престилка върху голото й тяло — неволно отклоних поглед и започнах да я гледам само в лицето. Русите й коси бяха събрани в тънък кок и привързани… е, бих казал, че с лентичка, но не от плат, а от дребни сребърни халкички. Жената държеше в ръцете си масивни металически клещи, в които беше стиснато нагрято до червено парче метал.
— Здрасти, съседе! — отвърна тя. — Още от сутринта почувствах как новата врата се появи, през цялото време те чаках. Само че нямам брашно, извинявай. Това не е мелница, а ковачница.
— Извинявай… — Дори не знаех от какво се смутих повече — от глупавата си грешка или от вида на тази… как да я нарека… ковачка?
— Ковач съм — каза жената, усмихвайки се. — Не се мъчи, думата „ковач“ няма женски род. Аз съм ковач Василиса.
— А аз съм добрият юнак Иванушка, търся годеницата си, похитена от Кашчей — казах аз.
Анка често ми е казвала, че шегите ми са глупави. И аз не споря. Но понякога ми се получават.
Ето и сега ковач Василиса отпусна ръката с клещите и попита с чисто, искрено любопитство:
— Сериозно?
— Не, разбира се. Хрумна ми по асоциация. — Разперих ръце. — Ковачница… Василиса…
— Между другото, красиво, изконно руско име — каза жената, леко обидена. — А, и ако ме наречеш Вася — ще получиш шамар. Ръката ми е тежка, сещаш се… Влизай, Кириле, бъди ми гост.
Ако отначало ми се стори, че е по-голяма от мен, то сега се появи усещането, че сме почти връстници. В нея имаше някаква добродушна простота… наистина от типа на онези, които се срещат в народните приказки.
Първият етаж на сградата се заемаше от ковачницата. Не знам как изглеждат обикновените ковачници. В тази имаше пет или шест наковални, сложени в редица — като се започне с голяма, с размерите на маса, и се завърши с мъничка, на която не може да се подкове нещо по-голямо от бълха. Имаше три пещи — също с различни размери. Само средната беше разпалена. Имаше още огромни мехове, сякаш излезли от чертежите на Да Винчи — точно тях люлееше водното колело. Меховете се крепяха на обръщателно колело и можеха да се придвижват към всяка от пещите. По пода имаше купчини железа — удивителна смесица от ръждиви пружини и лъскави мечове.
26
Растамани — младежка субкултура в постсъветското пространство в началото на 90-те години на XX век, известна с употребата на марихуана и хашиш. — Бел.прев.; Всъщност растаманите (последователи на квазирелигиозния култ