— Харесва ли ти? — попита Василиса с интерес. — Виждам, че ти харесва. Нека да ти подаря нещо…
Тя не се зае да се рови в купчината метал. Вместо това отвори един шкаф до стената — най-обикновен шкаф, само че вместо ризи и чаршафи в него имаше оръжие.
— Дръж!
Получих дълга кама в кожена ножница. Ръкохватката беше омотана здраво и грижливо с нещавен ремък. Оръжието изглеждаше красиво и, за разлика от сувенирните оръжия, продаващи се в магазините, страшно.
— Благодаря. — Усетих, че не бива да отказвам. — Слушай, не бива да се подаряват ножове…
— Аз не съм суеверна.
— Затова пък аз съм. — Намерих в джоба си една рубла и я връчих на Василиса. — Е… благодаря, съседке. Ти си майсторк… майстор!
Да, думата „майсторка“ би подхождала повече на шиенето или бродирането, но не и на изковаването на ками.
— Глупачка съм аз — въздъхна Василиса. — На кого е нужно всичко това… — Тя махна с ръка. — Да вървим горе, ще те черпя чай… Откъде си, Кириле?
— От Москва.
— А аз съм от Харков.
Беше на четирийсет и две години. Изглеждаше на малко над трийсет, но това е обичайно при функционалите. Някога беше работила в завод за трактори, и то не в счетоводството или в профсъюза, а в ковачния цех. Разбира се, не е размахвала чука, а е управлявала ковачна преса.
После — обичайната история. В работата забравили за нея. Тя била упорита и два пъти постъпвала наново, но на следващия ден пак я забравяли. Мъжът й затворил вратата пред нея, въпреки рева на децата: „Полудяхте ли? Майка ви умря преди три години!“. Явно подсъзнанието на околните е търсело някакво обяснение на случващото се. А след един ден я забравили и децата. Затова пък направо на улицата пощальонът й връчил телеграма, предписваща й да отиде накрай града. Точно там тя видяла… не, не кула, а изоставена тухлена къщичка.
Вратите й били само три. Едната, разбира се, водела към Харков. Другата — в пустинен каменист свят с ледени зими и задушаващо горещи лета. Функционалите казали, че този свят е номер четиринайсет и не е нужен никому. Третата — тук, в Нирвана. Виж, към този свят функционалите проявили интерес.
— Заточение — казах аз, отпивайки от чая. Василиса беше сложила масата на втория етаж — типично женска трапеза с чай, няколко вида сладко, плодове и бонбони. Впрочем беше ми предложен и коняк, но аз отказах. Василиса се преоблече в светла рокля, разпусна косите си и вече не изглеждаше толкова екстравагантно — просто много едра жена, която би трябвало да се занимава с мятане на чук или на гюле. Но при това се оказа не мъжкарана, а даже симпатична — е, ако ви харесват много едрите жени, естествено.
— Не, не само заточение — възрази Василиса. — И това го има, естествено. Ако някой изведнъж реши… Но всъщност този свят е доста перспективен.
Тя явно изпитваше комплекси, че е отворила проход към място за заточение.
— Перспективен?
— Да, разбира се. Той е доста удобен за живот. Но обикновените хора се опияняват тук.
— Аз също, в началото. Всичко е толкова ярко… толкова хубаво…
Василиса кимна с разбиране и аз рискувах да изкажа предположение:
— Кислородът?
— Какво? — Василиса много се учуди. — Какво общо има тук кислородът? Психеделици.
Можех единствено да се плесна по челото. Идиот! Макар и никога да не съм пробвал никакви наркотични гадости, симптомите са класически…
— Климатът тук е много мек — продължаваше Василиса. — Няма сняг дори и през зимата. А в почвата живеят някакви дребни гъби, които отделят заедно със спорите си психотомиметик с действие, подобно на това на ЛСД. Макар че по действието си са най-близък аналог не на ЛСД, а на „ЕСТЕТ“27… Не се учудвай, изучавала съм въпроса в детайли. И без това нямам какво да правя, нямам много клиенти…
Идеята да се колонизира Нирвана (тя е двайсет и вторият свят) хрумнала на функционалите почти веднага. Назначили Василиса да отговаря за проекта. Освен хората, които и без това влизали в конфликт с функционалите, тук изпращали алкохолиците и наркоманите, изпадащи във възторг от безплатния постоянен екстаз, непомрачаван нито от прилошаване, нито от махмурлук. По своята същност това беше наистина наркомански рай. Никой не се стремеше да напуска Нирвана.
Ябълковата градина била идея на Василиса и както разбирам, посадена от нея самата за първите няколко години. Водела я е или някаква ирония, караща я да превърне Нирвана в пародия на райската градина, или трезв разчет — оказало се, че ябълката е най-непретенциозното от плодните дървета. Впрочем след няколко седмици пълна дезадаптация жителите на Нирвана ставали способни на минимално самообслужване: ловели риба, отглеждали някакви зеленчуци в градината, а също така и кокошки.