— Възлагаме големи надежди на децата — обясняваше Василиса. — Възрастните стават по-адекватни с течение на времето, но едва ли ще изтрезнеят напълно. Но родените тук деца вече почти са се приспособили. Те са гальовни, весели. Малко немарливи, но подлежат на обучение.
— Ти учиш ли ги? — попитах.
— Да. — Кой знае защо, тя се изчерви, сякаш я бях уличил в някаква неприлична постъпка. — Да четат, да пишат, да смятат. По-големите дори започват да четат самостоятелно, молят да им донеса още книжки. Много обичат фантастиката, особено нашите книги за деца, постъпили да се учат в магьосническо училище. Ох, колко много от тези книжки им носих! Добре поне, че ги издават много — всеки месец излиза нова. Само с „Хари Потър“ не се справят добре, там вече трябва да се мисли, не могат да се съсредоточат, капризничат. Често ходя при тях и гледам какво става. Нямам много работа. Как да не помогна — и на дечицата, и на възрастните…
— А ако се изпратят в нашия свят? — попитах. — Поне децата? Защо да страдат тук?
— Защо мислиш, че страдат? — възмути се Василиса. — Тук са родителите им, те ги обичат. Тук няма никакви войни, никакви бандити, никой никого не убива. Всички са сити, облечени. А и вече не могат при нас.
— Защо?
— Започва абстиненция — обясни Василиса.
— Слушай, съседке — попитах аз след кратко мълчание, — да не вземеш да занесеш в нашия свят тези гъби?
— Не се безпокой, те не могат да оцелеят в нашия свят — отвърна Василиса невъзмутимо. — Проверено е.
— А ако се култивират?
Тя ме погледна с неразбиране. После се засмя. Рязко прекъсна смеха.
— Не, съседе. Не си струва. Знаеш ли какво е, когато човек цепи дърва, да си съсече ръката, да се разсмее и да седне да гледа как кръвта му изтича?
— Не знам.
— А аз знам.
— Извинявай. — Малко се засрамих. — Шегите ми са глупави.
— Забелязах. Сладко?
Отказах й. Станах, разходих се из стаята, погледнах през прозореца. Откъм Харков това беше вторият етаж на сграда, намираща се някъде на тиха и въпреки късната есен — все още зелена и слънчева уличка. Преминаваха леко облечени хора. На километър разстояние, на покрива на високо здание сталински тип, стърчаха антени — едва ли не телевизионен ретранслатор. Симпатичен град… помислих си, че си струва да дойда някой път, да похапна пелмени, да пийна горилка28. Разбира се, ако се намери кафене или ресторант наблизо — връзката ми с кулата беше обтегната. Навярно бих могъл да се отдалеча още на километър. Или на два… три… Но не повече.
Гледката през другия прозорец съвсем не беше толкова идилична. Ниски сиви облаци, през които едва надничаше слънцето, заснежена равнина, по която вятърът гонеше бодлива ледена прах.
— Там, до вратата, има двеста килограма замразени плодове. Използвам този свят вместо хладилник — каза Василиса. — През зимата, естествено. Но тук зимата е девет месеца.
— Север?
— Не, не север. Казват, че е екваторът. Този свят е много далечен по веригата. Струва ми се, че тук работата дори не е в Земята — тук самото слънце грее лошо. — Тя помълча малко и добави: — Освен това няма Луна.
— Как отвори проход дотук? — попитах предпазливо.
— Не ми се живееше, Кириле — каза Василиса, приближавайки се към мен. Не се опитваше да ме трогне, просто ме информираше. — Обичах мъжа си. А когато и децата ме забравиха…
Тя замълча.
— Извинявай — неловко свих рамене аз. — Не съобразих. Много съжалявам. Аз съм неженен, а и наскоро се скарахме с приятелката ми… беше ми по-лесно. Само родителите ми… но те са си напълно самодостатъчни хора. Много ли ти беше тежко?
— Първоначално — да — отговори тя, без да се превзема. — Но времето лекува. Децата са живи и здрави, вече пораснаха…
Обърнах я, погледнах я — и веднага бях заключен в здравата й прегръдка. Целувката на ковачката (в конкретния случай по-добре неправилна дума, отколкото целувката на ковача!) се оказа неочаквано мека, страстна и приятна.
Но само след секунда Василиса се откъсна от мен. Въздъхна.
— Извинявай, Кириле. Млад си… не искам да те обърквам. Ще бъдем ли приятели, съседе?