Честно казано, ситуацията беше идиотска. Прекрасно виждах, че скучаещата Василиса банално иска секс. И то не с ухилен идиот от Нирвана, а с някой от функционалите.
Честно казано, на мен ми се искаше същото. Секс. Без ангажименти. С красива, макар и необичайна жена. Никога по-рано не ми се беше налагало да правя любов с по-едра и по-силна жена от мен, но това само ме възбуждаше.
В същото време чувствах, че тя донякъде е права. Не си струваше. Сега — когато тъкмо започвах да свиквам с новата си роля — не си струваше. От нашите отношения нямаше да се получи лека интрига, щяхме да се опитаме да им придадем сериозност. Василиса неизбежно щеше да започне да командва. Това нямаше да ме устройва. Щяхме да се разделим — но съвсем не като приятели.
Но ако сега избегна този случаен и ненужен роман…
— Права си — казах. — Да бъдем приятели. Слушай, а ти обичаш ли морето?
Василиса само се усмихна.
— Имам изход към Земя-17 — поясних. — Намини, когато ти се прииска да поплуваш и да се попечеш.
— Благодаря, Кириле — каза тя сериозно. — Това е добре. Браво на теб!
Бях удостоен с още една целувка — този път не със страст, а с благодарност.
— Намини — повторих аз смутено. — А сега ще тръгвам. Поканиха ме на вечеринка в Кимгим.
— Ах, ти! — Василиса се замисли. — Далеч ли е мястото на вечеринката от твоята функция?
— Пет километра.
— Отпада. От мен до теб по права линия е седем километра. Мога да се отдалеча на девет от ковачницата. Но ще намина през теб.
— Непременно.
Между нас увисна онази неловка пауза, която неизбежно се появява между мъж и жена, които са се канели да правят секс, но са размислили. На мен подобна неприятност ми се беше случвала само веднъж, но прекрасно разбирах, че не бива да протакам. Трябваше бързо да си вземем довиждане — тогава имаше шанс да запазим добри отношения.
— Имам работа — каза неискрено Василиса. — А сигурно и ти бързаш. Обратно през селището ли ще минеш?
Свих рамене.
— Ако не ти е проблем… ще помогнеш ли малко? Отдавна се канех да отнеса малко дрешки.
— Иска ли питане! Разбира се, че ще помогна.
16
Не знам как е при другите, но за мен във всяка благотворителна акция има известна неловкост. Дали ще хвърлиш дребни в калъфа от китара, на която в подлеза някакъв младеж свири чужди мелодии, или ще сложиш дребна банкнота в треперещата ръка на баба-просякиня, или ще отнесеш в църквата старите си парцали — винаги се чувстваш виновен.
Заради това, че си по-богат? Невинаги просякът, скръбно застанал до магазина, припечелва по-малко от теб. С това, че си по-голям късметлия? Но късметът е непостоянна дама, а твоята благотворителност изобщо не гарантира, че ще има ответна такава, ако късметът ти изневери.
Тук навярно е принципен самият момент на просията — и нейното одобрение. Неслучайно Киса Воробянинов до последно отказваше да проси, крещеше, че няма да протегне ръка, и сломен от напора на Остап Бендер, в края на краищата стигна до убийство29. Принуждаването към просия е не по-малко отвратително от принуждаването към проституция. А всяка хвърлена в чашката монета е отчасти поощряване на просията.
Ненапразно известната мъдрост призовава да се дава на човек не риба, а мрежа за ловене на риба.
Докато се връщах по речния бряг към селото, се чувствах отговорен за това странно селище. Макар и да не съм измислил аз това екстравагантно място за изгнание и плановете за заселване на Нирвана да не са мои, все пак аз съм функционал. Един от онези, които докарват хора тук. Насаждат ги на тръни. Правят ги безпомощен човешки материал, цялата функция на който е да се плоди и множи.
Всъщност това си е единствената функция на всеки човек. Но ние поне имаме илюзията, че се раждаме не само за да станем звено във веригата от поколения и да легнем в почвата. Някои имат илюзията за пари, други — илюзията за власт, трети — илюзията за творчество.
Оттук навярно идва и смущението при срещата с хора, вече загубили илюзиите си, чийто живот се е свел до най-прости функции: да ядат и да пият, да спят и да се съвкупяват, да замъгляват разума си с алкохол или наркотици.
Разходката по брега на реката с тежкия вързоп на рамото повече от всичко предразполагаше към подобно философстване. Това е най-характерната особеност на руския характер: да призовава за милост към падналите, да съчувства на сакатите и уродливите, да чувства лична вина за несъвършенството на света. Навярно точно това е онази особеност, която пречи на страната да намери своята „национална идея“ и да благоденства. Но кой знае защо, не ми се искаше да предлагам на Дима като национална идея лозунга „Горко им на слабите!“. Може би ще е от полза на страната, но това ще е вече друга страна.
29
Киса Воробянинов и Остап Бендер — герои на романа на Илф и Петров „Дванайсетте стола“. — Бел.прев.