— И тогава ги заточават в Нирвана.
— Да. Изпращат ги на Земя-22. Не особено сурово наказание, като се има предвид, че съпротивата не се гнуси от никакви средства. Нали?
Свих рамене.
— У всеки възникват романтични пориви — промърмори Феликс. — Особено у млади хора по отношение на симпатични девойки…
Погледите ни се срещнаха. Кимнах и попитах:
— И какво се случва с младите функционали, които се поддадат на романтични пориви?
— Е, ако това не носи вреда — нищо — въздъхна Феликс. — Възможно е дори младият човек да успее да превъзпита наивната девойка, забъркала се в чужда опасна игра. И тогава никой няма да има нищо против!
— Аха. — Въпреки цялата сериозност на разговора в главата ми изведнъж се разнесе: „Ние всички сме под шапката на Мюлер“31, и аз едва не се пръснах от смях.
— Но се случват и много по-неприятни ситуации. — Феликс с мрачен вид въртеше в ръце чашата, като все не се решаваше да глътне коняка. — Например появи се функционал-лекар. Славна девойка. Би могла да помогне и на нас, и на хората. Нима някой е против? Ние всички според силите и способностите си помагаме на обикновените хора! Но не, тя се свърза с бандитите, започна да плете интриги… закономерно беше изправена пред избор и прекъсна връзката със своята функция. Превърна се от функционал в човек. Какво пък, това си е неин избор! Но после започна някаква глупава партизанщина, робинхудщина… стигна се дори до изтезаване на горката глуповата старица… И, между другото, на теб ти се наложи да пролееш кръв, убивайки глупави хлапета, наслушали се на романтични бръщолевения!
Не намерих какво да отговоря на тези думи. Феликс беше прав, ръцете ми бяха изцапани с кръв. Но какво друго можех да направя в тази ситуация?
— Ти не си можел да направиш нищо — продължи Феликс. — Не си виновен! Вината е в изначалната глупост и предателството на един функционал!
Поседяхме безмълвно няколко секунди. После Феликс се изправи, лицето му се отпусна, сякаш беше изпълнил с чест неприятна, но необходима мисия.
— Вярвам, че никога няма да се сблъскаш с предателство! — тържествено каза той. — Това не се случва често, но винаги е толкова тежко… А сега да вървим! Гостите чакат. А и първото ястие вече трябва да се сервира.
Излязохме от кабинета точно навреме — сервитьорите тъкмо разнасяха чиниите с топло ядене. Обърнах внимание, че на всички е поднесено едно и също ястие, но с различен набор от сосове. Някои имаха по една-две малки чашки, а други — по цяла батарея чашки, шишенца, бурканчета и бутилчици.
— Коняк — помолих аз сервитьора, гледайки чинията с нещо, наподобяващо телешки медальони. — Макар че… не, донесете ми водка.
— Каква точно водка ще желаете? „Руски стандарт“, „Столична“, „Абсолют“, „Кзарп“, „Есгир“, „Лимомен есгир“?
— „Есгир“ — реших аз.
Впрочем местната водка се оказа съвсем обикновена водка. Такава можех да опитам в Тамбов, в Стокхолм и във Франция — навсякъде, където са се сетили да варят спирт от пшеничено брашно. Нямах нищо против. Бях бесен — и на Феликс, и на всички възможни борци от съпротивата, и на самия себе си. Искаше ми се да се напия.
И успях.
Помня още как се бяхме уединили с Феликс и пиех някакъв много стар и рядък коняк — вече след водката, без да чувствам вкуса му, но хвалейки го с ентусиазъм. Паметта на митничар услужливо ми подхвърляше някакви специфични думички от речника на дегустаторите и Феликс одобрително кимаше.
После Феликс изчезна някъде, а аз дълго време се целувах в кабинета му с някаква девойка, функционал-художник. Девойката ме уговаряше да отида с нея в ателието й, където незабавно ще започне да ми прави гол портрет. Аз отказах, позовавайки се на това, че днес явно не ми е ден, че няма да издържа трети провал, а като се има предвид изпитото количество — той е неизбежен. Договорихме се, че ще нарисува портрета ми след седмица, след което девойката леко и естествено се прехвърли върху Феликс.
В самия край на вечерта се побратимих с един немец, чийто митнически пост свързваше Кимгим с малкото курортно градче Вайсбаден. Немецът дълго проверява в някакви карти, после тържествено заяви, че през Кимгим ще мога да попадна във Вайсбаден, а там — в някакви страхотни бани. По този повод вдигнахме наздравица и започнахме да се убеждаваме взаимно в близостта между руския и немския характер, трагизма на руско-немските войни и във великата роля, която трябваше да изиграят Русия и Германия в Европа. При това немецът през цялото време политкоректно подчертаваше: „В Обединена Европа!“, а аз със смях заявявах: „Че и в Разединена!“. Кой знае защо, това ми се струваше много смешно.