После, някак веднага, без никакъв преход, се озовах при своята кула. Беше много студено. Сервитьорът Карл ме уговаряше да вляза в кулата и да легна да спя. Аз му обясних, че като функционал мога спокойно да спя и на снега. Но Карл така се разстрои, че все пак се съгласих да вляза.
Там и заспах, удобно разположен под стълбите. Съвсем бях забравил за девойката в леглото ми, но изкачването по стълбите ми се стори твърде трудно, не си струваше усилията.
17
Веднъж ми разказаха, че повече от половината млади автори, изпращащи гениалните си творения в издателствата, започват романите си със сцена на махмурлук. Героят си разлепва клепачите, мъжествено се хваща за цепещата го глава, спомня си количеството изпит алкохол, гризе аспирин и жадно пие вода. После, героично справил се с последствията на собствената си глупост, облича ризницата или скафандъра, взима си куфарчето или клавиатурата и тръгва на поход или в интернет. Но смелата битка на героя с ацидозата, спазмите на кръвоносните съдове и обезводняването е на практика неизменна. Навярно по този начин младите автори карат читателя да влезе в кожата на героя им — нали на малцина се удава да спасят Галактиката или да победят Черния властелин, затова пък сражението със Зеления змей32 е познато почти на всички.
Съмнявам се, че напилият се предишната вечер герой всъщност ще успее да воюва кой знае колко, пък дори и да е жилесто джудже или млад джедай. Когато имаш махмурлук, е добре да страдаш, да мечтаеш за здравословен начин на живот, да гледаш тъпо телевизия. Но не и да геройстваш.
Отворих очи и веднага разбрах, че трябва да страдам. Щом съм се напил до такава степен, че не съм успял да се добера до леглото…
Но главата не ме болеше, чувствах се свеж, бодър, пълен със сили. Също така много добре наспан. Може би наистина можех да легна в снега до кулата и нищо нямаше да ми стане.
Установих още, че съм завит с одеяло, а под главата ми е пъхната възглавница.
Така…
Качих се на втория етаж и не открих никого в леглото си. Затова пък от третия етаж се носеше тих шум — подрънкваха съдовете. Направо семейна идилия. „Скъпа, какво имаме днес за закуска?“.
— Скъпа, какво имаме днес за закуска? — извиках бодро аз.
Подрънкването за миг престана, заменено от неразбираемо мучене. След кратка пауза — сякаш някой търпеливо приключваше с дъвкането и преглъщането, — чух:
— Салам с подозрителна миризма и корав хляб. Искаш ли?
— Искам — казах аз, изкачвайки се по стълбите.
Да, Настя не изглеждаше особено добре. Лицето й беше бледо, имаше тъмни кръгове под очите. Стоеше до масата и режеше салам за сандвичи. Беше облякла само една моя бяла тениска — достатъчно дълга, за да не попадне снимката на Настя в категорията „порно“, но напълно подходяща за определението „мека еротика“ — покрит задник и все пак далеч от коленете.
— Как се чувстваш? — попитах.
— Ужасно — отговори откровено Настя. — Иска ми се да се тъпча. Не да ям, а именно да се тъпча. И съм бясна. Искам да убия някого.
— Това, че се чувстваш ужасно, е добре — казах. — Но че искаш да убиваш — не.
— Нима имате опит? — попита Настя с насмешка.
— Благодарение на теб. „Тръгнете след мен, намерете бяла роза, човекът ще отговори на всичките ви въпроси.“
— И… какво? — Лицето на Настя се промени. Сега тя ме гледаше объркано и с опасение.
— Тръгнах. В хотел „Бяла Роза“ ни очакваше засада. И…
Девойката енергично заклати глава:
— Не! Не, не е това, което си мислите! Съвсем не е това!
Седнах пред масата. Погледът ми все се стремеше да се спусне малко по-долу от тениската, но с известно усилие погледнах Настя в очите. Така или иначе тя забеляза или усети погледа ми. Седна. Сега между нас беше масата.
— Разказвай — наредих аз. — Изобщо, коя си ти?
— Настя Тарасова… — Или новината за засадата я шокира, или избрах подходящия тон. Във всеки случай тя сега ми се отчиташе като примерна ученичка, хваната от родителите си как гледа лесбийско порно с цигара и бира.
— Прекрасно. На колко години си?
32
Зелен змей — един от основните богове на древноруския пантеон, покровител на веселието и винарството. — Бел.прев.