Изведнъж съобразих, че още не съм си изяснил как Настя се е озовала в Нирвана.
— Не знам. Отидохме в Антик и в този момент към нас се приближиха… двама местни. Полицай и още някакъв.
— Функционали?
— Да. Отнякъде бяха научили, че съм свързана със съпротивата. Започнаха да ме разпитват. Мълчах. После казах, че трябва да отида до тоалетната, и се опитах да избягам. Е, настигнаха ме. Не знам какво ми направиха, но дойдох на себе си там, в селото. Знаех какво е това. Бяха ни разказвали за Нирвана. Само че… знаех всичко, но не можех да стана и да си тръгна.
— А приятелят ти?
Тя премълча.
— Ясно — кимнах аз. — Впрочем не си струва да го виниш.
— Той непременно щеше да ме спаси! Какво можеше да направи, да нападне полицая? Щеше да се добере до Нирвана, само че по-късно!
Настя цялата настръхна, очите й заблестяха — тя явно се приготвяше за спор. Реших да не й противореча.
— Да, може би, това е разумно — съгласих се аз. — Добре. Много приятно ми беше да се запознаем, Настя. Радвам се, че се чувстваш добре. Пиши писма, изпращай телеграми. Ако минаваш наблизо — обаждай се.
Настя се изправи рязко.
— И аз ти благодаря, митничарю. Продължавай да прислужваш, добре се справяш. Господарите ти ще са доволни!
Тя гордо тръгна към стълбите.
— Казвам се Кирил — обадих се аз. — Така ли ще си тръгнеш — с тениска на голо?
Настя се спря като закована. Не се получи да си отиде грациозно.
— Ела…
Дадох й старите си дънки. Стояха й като чувал, но след като пробих нова дупка в колана, успяхме да ги задържим на кръста й. Но маратонките й бяха почти по мярка, само един или два номера по-големи — оказа се, че Настя има едри стъпала.
— Къде живееш?
— На „Преображенска“.
— Дръж.
Подадох й двеста рубли — бяха достатъчно за такси. Настя ги прибра в джоба си без излишна скромност. После върху лицето й се изписа недоумение — тя се порови из джоба и извади моята не особено чиста носна кърпичка. Хвърли я на пода с отвращение и си избърса ръката в крачола.
Направих се, че не съм забелязал нищо. Погледнах през прозореца — в Москва не валеше. Студено, но слънчево. Какво пък, малко ще помръзне. Нямах намерение да й давам якето си.
— Митничарю, а закъде…
— Кирил.
— Кириле, а закъде отвори нов проход?
Наистина. Трябваше да се е отворил проход!
— Теб това вече не те засяга — казах. — Извинявай, но твоите разходки из измеренията приключиха. Всичко хубаво.
Настя безмълвно се спусна долу. Отворих вратата и я пуснах в Москва. Погледнах я въпросително в очите. Беше ми интересно дали ще си отиде мълчаливо, опитвайки се да остане вярна на себе си.
— Благодаря — каза Настя с явна неохота. — За дрехите… е, и… изобщо. Въпреки идеологическите ни различия, ти се държиш доста достойно. Като мъж.
Сега вече тя се обърна и надменно вдигнала глава, се насочи към пътя. Удивително, но дори в старите ми парцали изглеждаше симпатична.
Въздъхнах и затворих вратата. Откъде ги е чула тези изрази? „Въпреки идеологическите ни различия“… Да не посещава кръжок „Млад либерал“?
— „Девойка красива в храстите лежи — казах тъжно аз. — Друг би я изнасилил, аз само я подритнах“34…
Интересно, при всички функционали ли е толкова зле с личния живот? И затова ли флиртуват едни с други? Макар че не, Феликс казваше, че има семейство, деца…
Добре, де. Само това ми липсваше — да завържа роман с млада авантюристка. Около мен е цяла Москва!
А също така и още четири свята… единия от които още не съм видял.
Но колкото и да беше силно изкушението, първо се качих по стълбите, за да проверя дали не ми се е отворил нов етаж.
Беше се отворил. Не много голяма стая с едно-единствено прозорче — към Москва. По стените, от пода до тавана — книжни рафтове от тъмно полирано дърво. Празни. Имаше и масичка, а пред нея — уютно дълбоко кресло. И камина — естествено, не разпалена, но като че ли истинска.
Празните книжни рафтове предизвикват странно усещане. Тягостно-печално. Сякаш влизаш някъде и намираш купчина съблечени дрехи, обувки, дребни вещи — а хората ги няма, изчезнали са някъде.
Е, нищо. Ще успея да запълня библиотеката.