Реших, че това момиченце, дори и да не е най-доброто в езиците, явно е най-съобразителното. Процесията се отдалечи към кулата ми, а аз продължих да стоя и да гледам с любопитство подире им.
Туристи? От Бряг на слоновата кост? Да, бе…
Бежанци? Ето това беше по-вероятно.
Само че що за Русия и Москва са тези, в които приемат бежанци от най-бедните африкански държави?
Ставаше все по-интересно.
Замислен, продължих нататък. Ако сега се натъкнех на компания от стари японци или бременни полинезийки, изобщо не бих се учудил. Но не последваха други срещи. Затова път пътеката се превърна от утъпкана в трамбована, след това — в каменна настилка, а след стотина метра — в асфалтирана алея. Тук-таме около нея имаше фенери на ниски стълбчета. Грубовати, чугунени, но чисти и с цели стъкла.
Да. Това не беше моята Москва.
А после излязох на път — равна, двулентова, бетонна ивица. От парка я отделяше висока до кръста ограда от металическа мрежа — изглежда, за да не попадат животинки под гумите на колите. От другата страна се редяха бетонни стълбчета като онези, които се слагат на планинските пътища. За хората зад оградата имаше вратичка с мандало, зад която пешеходна зебра водеше през пътя към малка, чиста асфалтирана площадка: зелени дървени пейки, масивни каменни урни, парапет с въртящ се върху стойка далекоглед. Нормална наблюдателна площадка. Виждал съм такива. Само не и в Русия.
Като омагьосан дръпнах мандалото, излязох, грижливо затворих вратата след себе си, преминах през пътя (нямаше коли, макар че някъде надалеч се носеше затихващо бучене).
Веднага след площадката се спускаше склон. А по-нататък беше Москва.
Кое беше това място? Воробьови хълмове35? Не, не приличаше на тях… по-скоро… Ориентирах се по върха на кулата в Останкино и ясния силует на Кремъл. Ако пропаднех на същото това място, ако се срутех от хълмчето (бая голямо хълмче!) в течащата двайсетина метра по-долу река, щях да се намирам точно където бих стоял, ако извървя същия път в нашия свят! Тоест, в района на метростанция „Алексеевска“.
Нелепост!
Е, между географското положение на моята кула в двата свята няма разлика, и какво? Явно се случват такива неща.
По-странното беше друго. Тукашната Москва на места все пак си приличаше с моята Москва. Но релефът на местността беше съвсем различен. Кажете, какво чудно би имало, ако някъде въздухът е негоден за дишане и на небето няма луна? А ето това е странно! Как може върху напълно различна местност да израсне почти същият град? Да се вмъкнат в центъра на Москва сериозни хълмове — и да си ги има Кремъл и кулата в Останкино, при това на своите си места?
Това не можеше да бъде! От къде на къде Дмитрий Донски би наредил да се построи Кремъл, главната крепост на княжеството, под такива хълмове, фактически — под планина? Да ги беше построил тук, където стоях — за страх на цялото татаро-монголско иго!
А и Хрушчов нямаше да се полакоми само за царевицата и за смесените тоалетни в чужбина. По целия свят помпозните кули ги слагат на хълмовете, ако се случи да са в столицата.
Не, всичко това е странно…
Отказах се да гадая и се приближих до далекогледа. Интересно, от какъв тип ли е? Има такива, при които се блокира движението, докато не пъхнеш монета. Гледай в една точка, докато ти омръзне… А има и по-строги, в тях гледката се закрива изобщо чрез вътрешна преградка.
Този далекоглед се оказа напълно безплатен. В него дори не беше предвиден процеп за монети. Прилепих се към окуляра и нетърпеливо започнах да разглеждам града.
Кремъл. Като че ли съвсем обикновен. Така… какво имаме там на кулите… Така, така… Звезди. Червени, рубинени. Какво пък, започва да се оформя работна хипотеза. Потърсих държавното знаме — и хипотезата беше отхвърлена.
Бяло, синьо, червено. БСЧ, както запомнят цветните ивици учениците. Никакви червени платна със сърпове и чукове.
Чак ми стана жал! Бързо бях решил, че съм се озовал в някаква комунистическа утопия, оцеляла въпреки цялата историческа логика.
Така, продължаваме да гледаме. Манежният площад… Какво става, целият е зелен, с цветни лехи и чадърчетата на открити кафенета, и това в самия център на града? Така, така… А къде е… е, да речем, паметникът на Петър I, бившият паметник на Колумб? Прекарах далекогледа през Москва река и не открих нищо ужасно. А къде е „Шашлик“? Намерих Тверския площад. И даже за миг се отлепих от окуляра, за да погледна в небето и да кажа прочувствено:
35
Воробьёвы горы (рус, букв. — Врабчови хълмове) — местност в югозападната част на Москва, която представлява високият десен бряг на Москва река. Парк, един от седемте хълма на Москва. — Бел.прев.