— Пощата е дяволски бавна — оплаква се Катлийн. — Изпращам нещо и някой в свободния свят ми изпраща отговор, а аз си седя в килията и чакам с дни. Имейлите са бързи, но в „Браво“ нямаме достъп до интернет — напомня ми тя възмутено. — И нямам право да имам кучета. Не мога да ги обучавам, нито да държа хрътка в килията. Бях започнала да тренирам Първенеца, но сега не мога да му се радвам — казва тя задавено. — Толкова съм свикнала някое от тези кучета да е до мен, а сега вече си нямам нищо. Тук не е по-добре, отколкото в карцера. Не мога да работя по „Намеци“. Не мога да върша нито едно проклето нещо, с което съм свикнала.
— А, списанието, което публикува затворът — сещам се.
— Аз съм редакторката — казва тя. — Бях — добавя горчиво.
5
— „Намеци“4 се казвала групата на Толкин и К. С. Луис — обяснява ми Катлийн. — Събирали се в една кръчма в Оксфорд, за да си говорят за изкуство и идеи — не че аз мога да говоря често за изкуство или идеи, тъй като на повечето жени тук въобще не им пука за тях. Интересува ги само как да се изфукат, да видят имената си напечатани, да получат внимание и признание. Всичко възможно, за да се преборят със скуката и да си вдъхнат надежда, че може би някой ден ще успеят да направят нещо със себе си.
— „Намеци“ ли е единственото издание тук? — питам.
— Да. Единствено и неповторимо.
Гордостта й е очевидна, но не е свързана с някакви литературни постижения, а с усещането за власт.
— Тук няма много неща, които да очакваш. Специални ястия — а аз редовно изпробвам нови храни. Не че в свободния свят бих ги докоснала. Живеех и дишах заради списанието. Директор Грим е щедра, стига да играеш по правилата й. Отнася се добре с мен, но не искам да бъда затворена тук, а и няма нужда. Тя трябва да ме върне на старото ми място — заключава Катлийн, сякаш Тара Грим я слуша в момента.
Катлийн има истинска власт в затвора. Или поне е имала. Решавала е кой ще бъде признат и кой — отхвърлен, кой ще стане популярен сред затворничките и кой ще остане неизвестен. Чудя се дали това е свързано с факта, че някои от затворничките й имат зъб — разбира се, ако предположим, че онова, което ми казаха, е вярно. Чудя се каква е истинската причина за преместването й тук. В същото време мисля за разказа на Тара Грим за убитото в Савана семейство на шести януари 2002 г. и за скорошните посещения на Джейми Бъргър в „Браво“.
— Учех английска литература в колежа. Исках да стана професионална поетеса, но вместо това се хванах на работа в социалната служба — разказва Катлийн. — „Намеци“ беше моя идея, а директор Грим ми позволи да я осъществя.
Точно през януари 2002 година Дон Кинкейд е дошла в Савана и е видяла Катлийн за първи път. Или поне Катлийн твърди така. Възможно е Дон да е била в Савана, когато докторът и семейството му са били убити. Намушкани с жестокост, която Бентън описва като лична и вероятно придружена от сексуален елемент. Престъпникът се възбужда от физическото проникване в тялото на жертвата с нож, или както е станало с момчето в Сейлъм — пробиване на мозъка с железни пирони.
— Провеждаме редколегиите си в библиотеката, за да прегледаме предадените статии и да съгласуваме оформлението с дизайнерския екип. — Катлийн продължава да говори за списанието. — Аз решавам какво да се публикува, а директор Грим трябва да одобри всичко. После всяка затворничка, чиято статия е избрана, вижда снимката си на корицата. Наистина голяма работа, и може да предизвика доста злоба.
— Какво става с вашето списание сега? — питам, като се чудя дали Лола Дагет познава Дон Кинкейд и дали знае, че Катлийн е нейната майка.
— Естествено, не ми позволяват да работя по него — раздразнено отговаря Катлийн. — Очевидно някой друг се занимава с това. Както вече ти казах, работех и в библиотеката, но сега съм лишена и от това. С тези пари си захранвах сметката в тукашния магазин. Двайсет и четири долара на месец. Купувах си по нещо сладко от време на време, също и листове и марки. Кой от външния свят ще ми изпрати пари, след като всичко в сметката ми се изчерпи? Нямам си никого, който да ми помогне. Как да си купя един проклет шампоан, за да си измия косата?
Не отговарям. Няма да получи нищичко от мен.
— Правилата са едни и същи за всички в „Браво“, независимо дали си тук, за да бъдеш защитен, или си масов убиец. Явно това е цената, която плащаш, за да си в безопасност — изсумтява тя, а аз се впечатлявам от ужасния й вид, сякаш нещо зловещо в нея се мъчи да изскочи на бял свят. — Само дето аз не съм в безопасност. Над главата ми виси заплаха.
4
Британски литературно-дискусионен клуб, известен като Инклингите (от