— Не знаем със сигурност как е било.
— Явно онази нощ си е легнал, без да включи алармата. — Марино повтаря тази подробност, която продължава да ме тормози.
— А нещо от досиетата на охранителната компания?
— Фирмата е закрита още през есента на 2008 година.
Зад един прозорец на горния етаж в къщата на семейство Джордан проблясва светлина.
— Говорих с бившия собственик на „Южен кръст“, Дарил Симънс — казва Марино. — Твърди, че вече не разполагал със старите компютърни досиета. Били на компютри, които дарил за благотворителност, след като бизнесът му фалирал. С други думи, досиетата били заличени или изхвърлени преди три години.
— Всеки почтен и уважаван бизнесмен пази досиетата си поне седем години за евентуална данъчна проверка — отбелязвам. — А той ти е казал, че не разполага с копия?
— Пипнаха ни — изсумтява Марино, когато лампата на верандата в дома на Джордан светва.
Външната врата на къщата се отваря и мускулест мъж по пижама излиза на верандата и се втренчва в нас. Подкарваме шумно.
— Можеш да разбереш защо този Дарил Симънс не иска хората да го разпитват за алармата на Джордан — казва Марино. — Ако е била включена и в изправност, те нямаше да са мъртви.
— Защо не е била включена? — питам. — Той спомена ли дали е била инсталирана от доктор Джордан? Или от предишния собственик на къщата?
— Не помнел.
— Да, бе! Трудно е да си припомниш нещо такова в случай, когато са били убити четирима души.
— Не иска да си спомня — пояснява Марино. — Чувства се като онзи, който е построил „Титаник“. Кой би искал да носи отговорност за нещо подобно? Получаваш амнезия и заличаваш досиетата. Никак не се зарадва, когато му се обадих.
— Трябва да разберем какво е станало с компютрите на компанията му, къде са били дарени. Може би все още съществуват някъде, или пък той е прибрал дисковете в сейф — предполагам. — Ще бъде полезно да видим месечните му отчети. И дневника, ако е воден такъв. Всъщност, следователите е трябвало да проучат тези неща преди девет години. Какво точно ти каза следовател Лонг? Джейми спомена, че си говорил с него.
— А спомена ли ти и че той е стар като света и е получил инсулт сравнително скоро?
Бусът изтрещява шумно. Звучи като пистолетен изстрел. Минаваме бавно покрай кина, кафенета, магазини за колела, сладкарници, колежа по дизайн и изкуства.
— Две хиляди и втора не беше толкова отдавна — казвам. — Според мен това не са стари случаи. Не са нови, разбира се, но не и истински стари. Не говорим за неразкрити убийства отпреди петдесет години. Трябва да има голямо количество документация и много хора да помнят подобен прочут и зловещ случай.
— Следовател Лонг каза, че всичко е отразено в докладите му. Споменах, че там няма нищо за алармената система на Джордан, но той твърди, че семейството имало проблеми с фалшиви тревоги и спряло да включва алармата.
— Щом е знаел това, значи сигурно е говорил с охранителната компания — отбелязвам, докато минаваме покрай тъмния площад „Рейнълдс“, на който има дървета, пейки и статуя на проповядващия Джон Уесли8.
— Да, сигурно е така, но не помни.
— Хората забравят. Получават инсулти. И нямат интерес да започват ново разследване, което може да докаже, че са допуснали грешка.
— Съгласен съм. Трябва да видим дневника.
— Наоколо сигурно е имало много хора с алармени системи, инсталирани от „Южен кръст“. Какво е станало с тези клиенти?
— Очевидно ги е поела някаква друга компания.
— И може би тази компания притежава оригиналните досиета. На харддиск или друг носител.
— Добра идея.
— Може би Луси ще успее да ти помогне. Много я бива, когато става дума за електронни записи, които уж са се изпарили.
— Само дето Джейми не желае помощта й.
— Не предлагах тя да помага на Джейми, а на нас. Бентън също може да ни помогне с някоя интересна идея. Мисля, че трябва да използваме всяка възможна помощ, защото уликите водят в различни посоки. Добре че не сме много далеч, защото проклетият бус звучи, сякаш ще избухне всеки момент — добавям заядливо.