Полевият агент — тя все още не можеше да мисли за себе си като за анализатор — се опитваше да запомни имената на главните улици. Не се чувстваше приятно, влизайки на вражеска територия, без да се въоръжи с подробни познания на терена, но накрая се отказа от тази мечта. Езиковите й умения се простираха в романските езици — испански, френски, италиански и португалски, но не и в азиатските. Безкрайните даджиес и жонглус в имената на улиците се нижеха покрай тях за минути и тя се примири с общия поглед към асфалтовата география на Пекин. Центърът на града представляваше продълговата кутия с площад „Тянанмън“ и Забранения град в средата и езерата Нанхай, Жонгхай и Бейхай непосредствено на запад. Повечето главни улици вървяха в посока север-юг и изток-запад. Само по-малките странични улички бяха разхвърляни безразборно. Погледнато отгоре, това имаше повече смисъл за Кира от проекта на Вашингтон — тя многократно бе проклинала името на Пиер Л’Енфан136, и то не защото беше французин.
Въпреки че беше собственост на американци, тя знаеше че „Холидей Ин Краун Плаза“137 не е безопасен пристан. Персоналът бе почти изцяло китайски, а брифингите по сигурността, описващи детайлно присъствието на контраразузнавачите от МДС в китайските хотели, бяха почти ужасяващи. Намираха се на вражеска земя и местните разполагаха с всички предимства. Нямаше гаранция, ме стаите им са избрани произволно, а те бяха настанени в съседни стаи, което изглеждаше удобно. Претърсването за скрити камери би било очевидно издаване. Тя нямаше никакво съмнение, че чантата й ще бъде изтърбушена още първия път, когато излезеше от стаята.
Джонатан тръгна право към телевизора. Каналът беше неподходящ, но той усили звука много повече от необходимото.
— При тези обстоятелства бих предпочел да ни настанят в посолството.
— Предполагам, че в хотела няма място — отговори Кира.
— Държавният департамент ще изпрати бригада от Външно министерство в страната, да се опитат да убедят Тян.
— Съмнявам се, че сега НОА ще позволи на дипломатите да ги спрат — отбеляза Джонатан. — Нашите приятели знаят ли, че идваме? — Телеграмите от Централата до полевите бюра невинаги се четяха по план, независимо от това как бяха маркирани.
— Трябва да знаят — Кира избегна конкретен отговор.
— Обади се на портиера и поръчай друго такси, което да ни закара там след час.
— Довиждане до тогава — каза му тя, тръгвайки към общата врата, водеща към нейната стая. — И се измий. Имаш нужда от душ.
— Не лягай — предупреди я той. — Не ми се ще да те будя.
— Моментът не е добър — заяви Мичъл.
Страйкър беше полеви агент, поне преди, което нормално я поставяше на страната на Мичъл при разделението в ЦРУ. Но тя не беше от неговите агенти и пътуваше в компанията на ДР анализатор. Тези два факта я правеха подозрителна.
— Кога ще дойде добрият момент? — попита нетърпеливо Кира.
— След войната.
— Не можем да чакаме толкова — възрази Джонатан. Беше си имал работа с достатъчно офицери от НСС, за да знае, че вероятно Мичъл говори сериозно.
— За момента Пекин не е безопасна оперативна среда.
— А бил ли е някога? — попита Кира.
— Не — отстъпи Мичъл. — Но местните сега са ужасно раздразнителни. Тормозят всеки, който излезе от посолството, на ниво по-ниско от посланик. Моите полеви агенти ги малтретират на улицата. Дори предаването на съобщение на някой от местните ни агенти се превръща в сериозна операция, да не говорим за среща с тях. А сега ето това… — шефът на бюрото размаха телеграмата от Централата. — Нареждат ми да ви срещна с Пайъниър, за когото вие дори не трябва да знаете. Кати Кук казва, че се налага да разговаряте с него. Добре, знам как да изпълнявам заповеди. Но много ми се ще да съм наясно как разбрахте за него.
— Това едва ли е уместно в момента — прекъсна го Джонатан.
— Неуместно е това, че не съм сигурен дали ще мога да ви срещна с него.
— Толкова ли е стегнато наблюдението? — попита Кира.
Мичъл остави телеграмата на бюрото си и се отпусна назад в стола.
— Той изгоря — призна той.
Кира се втренчи в шефа на бюрото. Мерките за сигурност на място за защита на Пайъниър се намираха в досието и бяха внушителни. Загубата на агент заради лош късмет или по чиста случайност беше доста лошо, но се случваше. Нечия кариера щеше да приключи, ако пробивът бе поради оперативна грешка.
— Как?
— Не знаем — призна Мичъл. — Получихме „знак за живот“, но това е единственият директен контакт, който успяхме да осъществим за две седмици. Изгубихме няколко тайника. Не знам дали МДС са ги хванали, или някой друг ги е открил случайно. Може да се случи, но това е адски много лош късмет при всичко друго, което става наоколо.
136
Американски архитект, роден във Франция, най-известен с проекта си за разположението на улиците във Вашингтон. — Б. пр.