На петнадесет всичко остана зад гърба ми, на деветнадесет вече бях в Ню Йорк. Методично, като милиони други имигранти, се отърсих от миналото си. Не се срещах с руснаци, не четях, нито говорех руски, освен служебно. Иронията е, че езикът ми върши работа. От малък — като всички в семейството ни — имам дарба за езиците.
На никой в Ню Йорк не му пукаше откъде съм. Ню Йорк беше въздухът, който дишах, отколешната ми мечта.
Пуснах пак записа. От другата страна на Лили седеше англичанинът, Гавин Крауи. Лили Хейнс изглеждаше фантастично. Имаше секси, отзивчиво лице. Страхотни крака. Беше умна.
Ти си едно животно, си казах. Пред очите ти убиват най-добрия приятел на твоя баща, а ти точиш лиги по дългокрака червенокоса жена.
Върло жаден, извадих от хладилника бира. Обадих се на един тип, който ми беше длъжник, и уредих да извози и оправи колата ми. За малко задрямах в стола. Беше ми толкова кофти, че спах докъм два, после се прехвърлих в спалнята. На сутринта се лепнах на телефона и досадих на служителите от „Флауърс шоу“, докато не научих, че Гавин Крауи е отседнал в „Челси“.
Ако питате мен, хотел „Челси“ на 23-а улица, врата до врата с долнопробен магазин за миди и испански буламачи, си е една дупка. Изпаднали художници и писатели го превърнаха в легенда; там е отсядал Сид Вишъс2, а, мисля, и Дилън Томас.
Заварих Крауи да пуши в стаята си.
— Здрасти.
— Здрасти. Тежка нощ? — посочи лицето ми.
Крауи с лошите зъби и подпухналата от лошата храна и алкохола кожа беше англичанин и държеше да го възприемат като такъв. Излезе по-дребен, отколкото на записа — метър и шестдесет, може и по-малко без обувките. Носеше каубойски ботуши с високи токове и стелки, и чарлстон панталони. Според досието му през 60-те за малко свирил в никому неизвестна английска банда. Представяше се за писател.
— Искам да поговорим — започнах.
Беше противен, но си затворих очите. Не му се връзвай, си казах. Генетично не търпя англичаните. Татко им викаше „чайници“. Вероломният Албион, затова агентите им в началото са супер, а към края се издънват. Обаче пишат страхотни книги.
И правят супер уиски. Говорят на абзаци — едно време излизах с цяла поредица англичанки и съм свикнал, но им нямам особено доверие.
— За какво да говорим? — попита Крауи.
— Това-онова. Генадий Устинов. За шоуто. За убийството. Русия. За нас двамата.
— Имам да хващам самолет — каза Крауи. — Но можеш да ме черпиш обяд.
— Пуснаха те да си вървиш?
— Ами ченгетата ми зададоха куп идиотски въпроси. Решиха, че съм чист. Досадно си беше.
— Кой тогава е убиецът?
— Икономът?
По принцип не съм избухлив, обаче мразя хитрягите. Крауи беше почти две педи по-нисък от мен. Замъкнах го до прозореца и го отворих.
— Виждаш ли улицата? Искаш ли да осъществиш контакт? Да станеш на пица? — изтървах си нервите, но типът си го просеше.
— На пица — ухили се. — Трябва да си го запиша, хареса ми. Значи си от Москва?
Не отговорих.
— О, стига, скъпи. Занимавал съм се с лингвистика. Аз съм Хенри Хигинс на моето поколение. Познавам откъде са хората, особено пък имигретата като теб. За другите може да звучиш като кореняк нюйоркчанин, но не и за мен. — Определено не беше скромен. — Виж, гладен съм и искам да хапна нещо, преди да се върна при матушка Русия и революцията, така че ако ти трябвам за нещо, ще трябва да ме нахраниш.
— Коя революция?
— Която и да е. — Вече беше на вратата.
На улицата махна на едно такси и му нареди да кара към „Малката Италия“. Оказа се пълна отврат, беше рано и празно. Крауи поръча кианти и спагети с червен миден сос.
— Ето това се разплиска по стените, когато застреляха Джоуи Гало в „Умбертос клам хаус“ — ми каза, докато увиваше спагетите на вилицата си. — Познавам един братовчед на Гало, интересно семейство. Спазваха правилата.
А аз мислех, че така говорят само по „Мастърпийс тиътър“ — гледам програмата с Дороти Тай, която е маниачка и на „Завръщане в Брайтсхед“.
— Кой поръча убийството?
— Това е лесно.
Взе си филия хляб, намаза я с масло и я топна в зехтина, после поръча телешко с патладжани. Говореше с пълна уста.
Взех си antipasto3 и зачовърках из салама.