На дансинга жени във впити по тялото кожени рокли танцуваха с мъже с копринени костюми, със затъкнати под саката пистолети. Ризите им също бяха копринени, извадени над реверите. Заклети контета, непрекъснато оправяха тези яки; пръстите им тежаха от злато, ноктите бяха с маникюр. А и бяха невероятни танцьори.
— Искаш ли нещо за пиене? — официално попита Толя на бара.
Покрай дансинга хората седяха на дълги маси и ядяха. Масите се огъваха от храна — пушена риба, дроб, мариновани орехи и гъби, шунка, салам, сирене, херинга, черен и червен хайвер, черен хляб и руска салата с моркови и грах, плуващи в яркожълтата майонеза. Имаше цели армии водка и кола. Приведени над масите, хората крещяха на руски, украински, грузински, еврейски. Възрастна жена мажеше сандвичи с риба, увиваше ги в салфетки и методично ги тъпчеше в огромната си ръчна чанта.
— Запасяваме се, а — извика Толя и през смях се наведе към мен.
Мъжете в по-тъмните ъгли бяха неспокойни сенки, отразени в огледалата. Веднъж на едно разследване в Краун хайтс влязох в синагога. И там мъжете пристъпяха бавно, клюкарстваха, молеха се, дори продаваха дрога, скрита в мистериозните им дълбоки черни джобове. Всичко това ми беше чуждо, сякаш бях попаднал в джамия. Сега изпитах същото. Руснаците, които аз познавах, в моята Москва, хора като моите родители интелектуалци вечеряха у дома си на кухненската маса. Тук разбирах езика, но смисълът ми се губеше.
Свердлов спря пред барплота, махна на бармана и ме изгледа изпитателно.
— Какво?
— Как ти е лицето?
— Кофти.
— Внимавай. Онзи ще се върне.
— От сега нататък ще ходя с бодигард даже до тоалетната.
Свердлов поръча коняк, аз — бира.
— Какво ще ми кажеш за Гавин Крауи?
Той сви рамене.
— Гадно копеленце. Бащата беше същият. Познавах го. Вършеше разни дребни неща за КГБ. Мръсна работа. Човек трябваше да се къпе след среща с него.
— Къде е сега?
— Покойник. Знаеш ли по колко вървят напоследък наемните убийци? — попита ме Свердлов.
Определено прекаляваше с коняка.
— Изпитваш ли ме?
— Свестните са по двеста. Първокласните наемници — по два бона. Плюс билет обратно за Москва, може би и една нощ скатавка в Маями. Две хиляди американски гущера — добави, а аз забелязах, че жаргонът му е малко демоде, и изпитах превъзходство.
Казах нещо на руски.
— На английски, Артьом. По-безопасно е. Обаче ще ти кажа нещо. Това с Устинов не ми прилича на обикновен удар на мафията. Не, не го вярвам. Не ми се връзва. — Почти шептеше.
— Кое не ти се връзва?
— Имаш ли някаква информация? Може да успея да ти помогна.
Не отговорих.
— Да пием — каза той.
Усещах как подът под краката ми вибрира в такт с тълпата. На масата пред нас кротко седяха добре облечени мъже и жени.
Свердлов проследи погледа ми.
— Излезли са да се слеят със сганта — каза. — От другата страна на моста са. Чифути в „Армани“. Чудят се как да изхарчат милиончетата си.
— Моля?
— Абе ти къде си живял досега? Виж, нямам нищо против евреите. Съпругата ми е еврейка, следователно децата ми също са евреи. Пристигне ли тук руснак с еврейска кръв, пиши го уреден. За пръв път в руската история хората се натискат да са евреи. И защо не? Кацат в Америка, дават им наготово пари в брой, медицинско осигуряване, настаняват ги с преференции. Хитри копелета са.
— Това не ги прави гангстери. — Вече личеше, че е пиян: изтърваше членовете като руснак от комиксите.
— Разбира се. Разбира се. Обаче същото намазва и руската мутра с еврейски паспорт. Да кажем, че съм инженер евреин. Не мога да си намеря работа. Казвам, че ме е страх от настроенията в страната — комунистите се завръщат, Елцин си заминава, идват фашистите, националистите, хунтата, антисемитите. Искам да живея в Америка. „Забравям“ да спомена факта, че въртя и рекетьорска банда в Киев. Пристигам тук, опъвам яко, научавам английски. След няколко години вече съм уреден. Закачат ли ме, евреите надават вой. В Брайтън бийч никой не ти се бърка. Кой ще се разприказва? Всички се страхуват да не ги погнат у дома. Също като едно време. Не сме мръднали ей на толкова.
— Кажи ми нещо, което да не знам. — Чувствах се депресиран.
Групата подхвана микс на Стиви Уондър. Облицованият с огледала бар с облегнатите по него десетки мъже се простираше по цялата дължина на залата. Толя Свердлов изглеждаше съвсем у дома си; пиеше френски коняк и на висок глас поръчваше скъпите марки. С една ръка дегустираше оставените на плота мезета — риба и хайвер, с другата потупваше рамото ми с лековата bonhomie6. Исках да престане, но това явно му беше ритуал.