Устата ми беше пресъхнала.
— И ядрените мостри през цялото време са били в куфарите?
Толя кимна.
— Призна всичко на втората ни среща. Пийнахме, после той изплю камъчето. Каза, че решил да ми се довери, защото съм истински руснак, не гаден чифутин, с извинение, като другите в Брайтън бийч.
— Давай нататък.
— Тръгва, значи, от летището и стига до Брайтън бийч.
— Кога е било това?
— Преди няколко седмици, може и повече. Покрива се, свързва се с някакъв мъж, приличал на Джон Ленън — със същите кръгли очила — който му дава пари за харчене. Ще има и още, казал мъжът. Ще уредим нещата. Нашият Лев си поръчва нов костюм, наема стая. Чувства се самотен, после вижда плакат на Олга пред „Батуми“ и отива да й се обади. Открил я да разговаря с някакво ченге.
— Знае, че съм бил в „Батуми“? Видял ме е?
— Възможно е. Възможно е да ме използва, за да се добере до теб. Не знам.
— Исусе!
— С нетърпение очаква парите. Седи на алеята към океана и пише картички на баща си. Едната беше със Статуята на свободата. Нашият си пада по черния хумор. Парите щял да даде на баща си, който изгубил крак в Афганистанската война. Така ми каза: „Семейството ми три поколения вярваше, а сега вече няма нищо, само американски боклуци, гадни западняци, които ни гледат отвисоко, и предатели като Елцин, които им се мазнят“. Трябваше да внимавам. Нашият човек непрекъснато сменя квартирите. След убийството на Олга държеше стая в Брайтън бийч. Каза, че го издразнили, някакво момиче по цял ден свирело тъжна музика.
— Каква по-точно? — питах, нищо че вече знаех.
— На флейта.
Стомахът ми се преобърна.
— Идеята била да е първият, внесъл такива мостри в Америка. Прочел за отровния газ в Токио миналата зима и надушил пазарната ниша. Щом отровният газ върви в Токио, защо да не пробута малко плутоний в Ню Йорк? Няма друга политика, освен омразата. Прави го за пари.
— Кой е купувачът?
— Мафията в Брайтън бийч, предполагам. Интересували се и хора от Ню Йорк. Когато пристигнал, Лев се срещнал с мутрите. После връзката замръзнала. Оказал се в капан, отлюспен.
— Къде е сега?
— Къде ли не. Вчера беше в един хотел до летището, „Палас“. Харесало му името, каза. Било хотел за старци. „Мутанти като мен“, така каза.
— Преместил се е, след като е пребил Женя.
— Какво?
Нанесе се в дома на братовчедка ми, после я преби — това беше съобщение за мен.
— Нищо, продължавай. Как точно вмъкнал мострите?
— Имал опит, правел същото из Източна Европа. Познавал разни дребни риби в бранша. Карал камиони до Варна, пренасял пакети от Украйна в Хърватска. При цялото натоварено движение там проверки на границата почти не се правят, митничарите са подкупни. Според него повечето търговци на мостри стигат само до граничните градове и там предават стоката. Само че той бил различен. Нашият Лев е амбициозен. Мразел съботите в кални градчета по хърватската граница, мразел миризливите селяни, мразел да се преструва, че търгува с гуми или разни зеленчуци. Веднъж стигнал още по-далеч — поел надолу към Средиземноморието, после Сиера Леоне. Било отвратително. Трябвало да върти бизнес с либийците по тамошните пристанища, а те според него работели за Хизбула. Лев ги мрази почти колкото евреите. В Африка предал мострите и оттам ги прекарали по море до Мексико. Това било голямото му приключение. — Толя си пое дъх и облиза устни. — Трябва да пийна нещо.
— Вярваш ли му?
— Да. — Махна за сервитьор и когато такъв не дойде, се надигна и донесе бутилка червено вино от бара. — Не знам кога точно, но в един момент Лев започнал да се надъхва. Решил, че пръв ще докара мостри в Ню Йорк.
— Трябва да се е побъркал.
— Сигурно. Решил да пътува директно. На московското летище мина лесно, казва. Буташ пачка на когото трябва и не ти проверяват багажа. Красива млада дама го ескортирала до ВИП класата, там няма детектори за метал. Предложила му френско шампанско. Той поискал руско.
— Руско?
— Да, било по-добро.
— Исусе!
— Решил да лети през Франкфурт. Знаеш ли защо?
Не отговорих.
— Спомнил си, че самолетът на Пан Американ, който се разби над Локърби9, спрял точно там и че във Франкфурт рядко проверяват багажа на транзитните пътници. Не че за него имало значение. Повечето от стоката му не задейства детекторите, другото носи в ръчния си багаж. В самолета пие шампанско и си мисли, че ако машината се разбие, експлозията ще е далеч по-голяма от Локърби.