— Този е направо болен.
— Да — каза Толя, а аз се зачудих дали знае. — Но умен. На Джей Еф Кей10 няма метални детектори за пристигащите.
Потях се. Къщата с момичето с флейтата. Олга. Радиоактивните мостри в куфара менте.
— Лев се установява тук и не след дълго излиза на пазар.
— На пазар?
— Да. Ню Йорк бил пълен с ножове. Изгубил един, купил друг. Доверява ми се. Ножът му трябвал за някакъв евреин. Пуска намеци, изпробва ме.
— Значи мина антисемитския тест.
— Да. В стаята му в „Палас“ забелязах хубав лаптоп. „Взех го от еврейското ченге“, ми се хвали той. Прескачал до шивашкия цех срещу апартамента на чифутина и го гледал като на кино. Чифутите са мамини синчета, казва. Мързеливи американски евреи. Иска да убие евреин.
— Как е разбрал, че съм намесен?
— Сигурно от мъжа с очилата — вдигна рамене Толя. — Или някой предател от вашите.
Избеснях, защото най-вероятно беше прав.
— Видя ли мострите?
— Ще стигна и дотам — продължи спокойно Толя. — Малкият куфар беше с двойно дъно, пълно с контейнери със стружки обогатен уран. Плутоний на скрап в метални дискове, приличаха на хокейни шайби. Разтворими цезиеви соли в дебел оловен буркан. В сака си имаше три, а може и повече буркана червен живак. — Докато рецитираше списъка, лицето му залъщя от пот. Мострите притесняваха дори Анатолий Свердлов. — Показа ми сертификатите. Всичко е истинско.
— Кой би проявил интерес?
— Всеки, който иска да си направи бомба. За терористите мострите се доставят като един вид доказателство, че продавачът има достъп до стоката. Дребните мутри могат да ги използват за изнудване. За размяна на заложници. Дадох на Лев да разбере, че съм впечатлен.
— Прегледа ли мострите?
— Видях достатъчно. — Сви рамене и отпи от виното. — Какъв избор имах? Исках да ми повярва.
Барът беше почти празен. Толя обърна на един дъх чашата си.
— Ами контактите му?
— Нали ти казах, зарязали са го.
— Защо?
— Ще стигна и дотам. Хората на Зайцев не са глупави. Зарязали го, защото Лев сгази лука. — Млъкна за момент и допи остатъка от виното.
— Как?
— Уби генерал Устинов.
3
Отделните части на загадката бяха пръснати пред мен като пъзел, който не можех да подредя — ножът, разговорът на Рой Питъс с митничаря поляк, намеците му за ядрени оръжия, плахите предупреждения на Максин, руснакът, тръгнал по петите ми може би от самото начало, който после се лепна и на Лили. А сега и това.
— Наистина ли мислиш, че той е убил Устинов? — попитах Толя.
— Да. Не е било основната му цел, но така те включи в играта.
— Лили също.
— Какво?
— Нищо.
Свердлов подхвърли пари на масата и каза:
— Да се поразходим.
— Къде е той? — стиснах гърлото на Свердлов, но той ме отръска като муха. — Къде, по дяволите, е той?
— В Брайтън бийч, чака да му намеря парите.
— Ще дойда с теб.
— Ако го направиш, никога няма да пипнем мострите.
Тръгнахме мълчаливо по Бродуей.
Нещо премълчаваше.
— Как така ти се довери? — попитах пак.
Свердлов се спря на една още отворена биташка сергия.
— Иска да продаде мострите. Обещах му парите. Накарах го да ми повярва. Нашият Лев е свикнал да вярва. А и няма на кой друг да се довери.
— Откъде си сигурен, че ще достави стоката?
— Парите му трябват.
Той обиграно лавираше сред страдащите от безсъние среднощни клиенти на сергиите по Бродуей. Вдигна една матрьошка и развеселен я огледа отблизо. Руските кукли се бяха превърнали в основен асортимент на битаците след имитациите на „Ролекс“, чантите „Вюитон“-менте и тениските с Джими Хендрикс. Хвърлих поглед към сомнамбулите. Дремеха, пушеха. Лев може и да бе тук. Можеше да е навсякъде.
Копелето се доверяваше на Толя Свердлов по същата причина, по която щях да му се доверя и аз: нямах друг избор. Толя беше роден манипулатор. Пазареше се, изнудваше, бърникаше по сергиите; лицето му бе огромно, като брашнена крива месечина.
На една сергия видях два интересни албума джаз, но дисковете бяха надраскани. Толя се уви в коженото си сако и пробва нигерийска шапка. Собственикът на сергията дрънкаше нещо, усмихваше се, предлагаше отстъпка. Навремето си Толя спокойно е можел да стане някой от хората на Устинов.