И аз не знам защо, но ми се стори, че ми говори за Зия… или може би просто ми се искаше.
Тот се изправи и подаде китарата на Хуфу. Метна върху статуята на фараона Рамзес верижката с Ankh и тя се закачи на врата му.
— Готово, Рамзес — каза на статуята. — В чест на новия ни живот.
Статуята засия едва-едва, сякаш залезът бе станал десет пъти по-ярък. После сиянието се разпростря върху цялата пирамида, а накрая угасна постепенно.
— О, да — рече замислен Тот. — Мисля, че тук съм щастлив. Следващия път, когато ми дойдете на гости, деца, ще имам много по-голяма лаборатория.
Мисълта ми се стори страшна, но се постарах да не се разсейвам.
— Намерихме и друго — заявих аз. — Обясни какво е това тук.
Подадох му картинката с котката и змията.
— Котка и змия — отвърна Тот.
— Благодаря ти, боже на мъдростта. Сложил си я нарочно там, за да я намерим, нали? Опитваш се да ни дадеш нещо, което да ни насочи.
— Кой, аз ли?
„Просто го убий“, каза Хор. „Млъквай“, отговорих му аз. „Убий поне китарата.“
— Котката е Баст — рекох, като се постарах да не обръщам внимание на онзи психар, сокола вътре в мен. — Тя има ли някаква връзка с това, че родителите ни са пуснали на свобода боговете?
Тот махна с ръка към чиниите за пикника.
— Споменах ли, че имаме барбекю?
Сейди тропна с крак.
— Имахме някаква уговорка, Джехути!
— Знаеш ли… това име ми харесва — провлачи замислено Тот, — но не толкова, когато го произнасяш ти. Ако не ме лъже паметта, уговорката ни беше да ви обясня как да използвате книгата със заклинанията. Може ли?
Тот протегна ръка. Извадих без особено желание вълшебната книга от чантата и му я подадох.
Той я разгърна.
— О, това ме връща в миналото. Толкова много формули. Едно време вярвахме в ритуалите. За някои магии подготовката трае със седмици, тъй като са нужни екзотични съставки от цял свят.
— Не разполагаме със седмици — възразих аз.
— Колко си припрян — въздъхна Тот.
— Хрр — съгласи се Хуфу и подуши китарата.
Тот затвори книгата и ми я върна.
— Е, това тук е заклинание, с което можеш да унищожиш Сет.
— Това го знаем — заяви Сейди. — Завинаги ли ще го унищожи?
— Не, не. Ще унищожи само формата му на този свят и ще го прокуди в дълбините на Дуат, ще притъпи силата му и той няма да може да се върне дълго, много дълго. Най-вероятно няколко века.
— Звучи добре — казах аз. — Как да го разчетем?
Тот ме изгледа така, сякаш отговорът е очевиден.
— Не можете да го прочетете, защото думите могат да се произнесат само в присъствието на Сет. След като застанете пред него, Сейди трябва да отвори книгата и да повтори заклинанието. Когато дойде това време, тя ще знае какво да прави.
— Чудесно — рече тя. — И Сет ще си стои мирно и кротко, докато чета заклинанието за смъртта му.
Тот сви рамене.
— Не съм казвал, че ще бъде лесно. За да подейства заклинанието, ви трябват две неща — една дума, тайното име на Сет…
— Какво, какво? — започнах да недоволствам аз. — И как ще се доберем до него?
— Предполагам, трудно. Няма как просто да прочетеш в книгите тайното име на някого. То трябва да дойде от устата на самия човек — както го произнася той, иначе няма да получите власт над него.
— Страхотно, няма що — подметнах. — И какво, просто принуждаваме Сет да ни го каже.
— Или го изигравате — допълни Тот. — Или пък го убеждавате.
— Няма ли друг начин? — попита Сейди.
Тот почисти едно мастилено петно върху лабораторната си престилка. Йероглифът се превърна в мушица, която отлетя.
— Предполагам… че има. Можете да помолите човека, който е най-близък на сърцето на Сет — човека, който го обича най-силно. Този човек е жена и тя също притежава способността да изрича името.
— Но Сет не го обича никой! — възрази Сейди.
— Обича го жена му — предположих аз. — Другата богиня — Нефтида.
Тот кимна.
— Тя е богиня на реките. Сигурно ще я намерите на някоя река.
— Става все по-забавно — промърморих аз.
Сейди погледна свъсена Тот.
— Спомена, че има още една съставка.
— Физическа — потвърди той, — перо на истината.
— Моля? — ахна тя.
Аз обаче знаех какво има предвид Тот и сърцето ми се сви.