— Вероятно говориш за Земята на мъртвите.
Той грейна.
— За нея, за нея.
— Чакай малко — рече Сейди. — За какво изобщо намеква той?
Постарах се да прикрия страха си.
— В Древен Египет, който е умирал, е трябвало да поеме на пътешествие към Земята на мъртвите — обясних аз. — На наистина опасно пътешествие. Накрая се озоваваш в Залата на Съдилището, където животът ти се претегля върху везните на Анубис: от едната страна е сърцето ти, а от другата — перото на истината. Издържиш ли проверката, се радваш на вечно щастие. Провалиш ли се, идва чудовище, което ти изяжда сърцето и ти преставаш да съществуваш.
— Амит Поглъщачката — рече замислен Тот. — Голяма симпатяга.
Сейди примига.
— И как точно ще вземем от Съдилището това перо?
— Анубис може би ще бъде в добро настроение — предположи Тот. — Случва се през едно-две хилядолетия.
— Но как изобщо ще стигнем до Земята на мъртвите? — попитах и аз. — Без да умрем де.
Тот се взря в западния хоризонт, където слънцето вече ставаше кървавочервено.
— Според мен, като тръгнете нощем надолу по реката. Именно така повечето хора се прехвърлят в Земята на мъртвите. Лично аз бих се качил на лодка. В края на реката ще намерите Анубис… — Той посочи на север, после размисли и посочи на юг. — Забравих, че тук реките текат на юг. Всичко е преобърнато.
— Хрр! — намеси се Хуфу и прокара пръсти по тушетите на китарата, при което се чу мощен рокендролски риф.
После се оригна, сякаш не се е случило нищо, и остави китарата. Ние със Сейди само го изгледахме, но Тот кимна, все едно песоглавецът е казал нещо много умно.
— Сигурен ли си, Хуфу? — попита го.
Песоглавецът изсумтя.
— Прекрасно. — Тот въздъхна. — Хуфу каза, че би искал да дойде с вас. Предложих му да остане тук и да набере доктората ми по квантова физика, той обаче не проявява интерес.
— Не си представям защо — отвърна Сейди. — Радвам се, че Хуфу ще дойде с нас, но откъде ще намерим лодка?
— Вие сте потомци на фараони — напомни Тот. — А фараоните винаги имат на разположение лодки. Само внимавайте да я изберете разумно.
Той кимна към реката. Към брега сред разпенената вода се приближаваше старовремско параходче с веслени колела, от комините му се виеше пушек.
— На добър път — пожела ни Тот. — До нови срещи.
— На това там ли трябва да се качим? — учудих се аз.
Но когато се обърнах към Тот, той беше изчезнал като беше отнесъл със себе си и барбекюто.
— Супер! — промърмори Сейди.
— Хрр! — съгласи се Хуфу.
Хвана ни за ръцете и ни поведе надолу към брега.
26. На борда на „Египетска царица“
Доколкото изобщо може да е приятно да пътуваш към Земята на мъртвите, корабчето не беше никак лошо. Беше с няколко палуби и с богато украсени перила, боядисани в черно и зелено. От веслените колела отстрани водата сякаш бе кипнала, а върху кабината на щурвала с проблясващи златни букви беше написано името: ЕГИПЕТСКА ЦАРИЦА.
На пръв поглед човек оставаше с впечатлението, че корабчето не е нищо повече от туристическа атракция: поредното плаващо казино или туристическо параходче за старци. Но ако се взреше по-внимателно, започваше да забелязва странни подробности. Името на корабчето беше написано първо на английски, после на демотическо писмо и накрая с йероглифи. От комините се виеше изпъстрен с искри дим, сякаш в пещите хвърляха злато. Из палубите се носеха клъбца пъстроцветен огън. А на носа на кораба бяха нарисувани две очи, които мърдаха, мигаха и оглеждаха реката — да не дебнат опасности.
— Странно — отбеляза Сейди.
Аз кимнах.
— И друг път съм виждал по лодки и кораби нарисувани очи. В Средиземноморието го правят и досега. Но очите обикновено не се движат.
— Какво? Не, не ти говорех за тъпите очи. Онази жена там, на най-високата палуба… — Сейди грейна в усмивка. — Баст!
И иска ли питане, от прозореца на кабинката с щурвала се подаваше любимата ни котка. Тъкмо да й махна с ръка, когато забелязах, че до нея, стиснала щурвала, стои някаква твар. Тя беше с тялото на човек и беше облечена в бяла униформа, като капитан на кораб. Само че на мястото на главата й имаше двуостра секира, щръкнала от яката. При това не ви говоря за някаква брадвичка, с каквато се секат дърва. А за бойна секира: две еднакви железни остриета с формата на полумесеци, едното отпред, където би трябвало да е лицето, и второто — отзад, а върховете им бяха целите на подозрителни засъхнали червени петна.