— Майка ми и леля Нефтида търсиха години наред парчетата от ковчега и тялото на баща ми. Когато събраха и четиринадесетте къса, братовчед ми Анубис помогна да съединим баща ми с ивици плат за мумии, но майка пак не успя да го възкреси с магия. Озирис се превърна в немъртъв бог, в полужива сянка на баща ми, годна да управлява само в Дуат. Но това, че съм го загубил, ми вдъхна гняв. А гневът ми вдъхна сили да разгромя Сет и сам да се кача на престола. Ти трябва да сториш същото.
— Не ми трябва престол — отговорих. — Искам татко.
— Не се заблуждавай. Сет само си играе с теб. Ще ти донесе отчаяние и скръбта ще те омаломощи.
— Трябва да спася татко!
— Друга е задачата ти — укори ме Хор. — На карта е заложена съдбата на света. А сега се събуди!
Сейди ми тресеше ръката. Двете с Баст се бяха надвесили над мен, изглеждаха угрижени.
— Какво? — попитах аз.
— Тук сме — каза притеснена Сейди.
Беше се преоблякла в чисти ленени дрехи, този път черни, в тон с кубинките. Дори беше успяла да си боядиса наново косата и сега кичурите бяха сини.
Седнах в леглото и усетих, че за пръв път от една седмица съм си починал. Душата ми може и да беше пътешествала, но поне тялото ми бе поспало. Погледнах през люка на каютата. Навън беше непрогледен мрак.
— Колко съм спал? — попитах настойчиво.
— Преплавахме почти цялата Мисисипи и навлязохме в Дуат — отвърна Баст. — Сега наближаваме Първия праг.
— Какъв пръв праг? — полюбопитствах.
— При Входа към Земята на мъртвите — уточни мрачно тя.
27. Демонът с благовонията
Аз ли? Аз спах като заклана, но се надявах това да не е предвестник на събитията.
Разбрах, че душата на Картър се е лутала по страшни места, той обаче отказваше да говори за тях.
— Видя ли Зия? — попитах го. Изглеждаше направо сломен, имах чувството, че лицето му ще се разпадне. — Така си и знаех — заключих аз.
Отидохме заедно с Баст в кабинката за щурвала, където Окървавената секира разглеждаше някаква карта, а Хуфу държеше щурвала.
— Песоглавецът управлява кораба — отбелязах аз. — Трябва ли да се тревожа?
— Тихо, ако обичаш, господарке Кейн. — Окървавената секира прокара пръсти по дълга карта, разчертана върху папирус. — Това е тънка работа. Два градуса надясно, Хуфу.
— Хрр — отвърна той.
Небето вече беше тъмно, но докато плавахме нататък, звездите изчезнаха. Реката стана с цвят на кръв. Мракът погълна хоризонта и светлините на градовете покрай реката бяха изместени от трепкащи огньове, после угаснаха и те.
Останаха само пъстроцветните клъбца светлина и проблясващият дим, който се виеше от комините и обгръщаше всичко в странно, сякаш метално, сияние.
— Би трябвало да е точно отпред — оповести капитанът.
В слабата светлина острието на секирата с пръски кръв по него изглеждаше по-страшно отвсякога.
— Каква е тази карта? — попитах го.
— „Заклинания как да пристигнеш денем“ — отговори той. — Не се притеснявай. Преписът е добър.
Погледнах Картър — да ми преведе.
— Повечето хора я наричат „Книга на мъртвите“ — поясни той. — Богатите египтяни задължително били погребвани с препис от нея — за да разберат как да стигнат през Дуат в Земята на мъртвите. Нещо като „Пътеводител из задгробния живот за малоумници“.
Капитанът избръмча възмутено.
— Аз не съм малоумник, господарю Кейн.
— Не си, не си, исках само да кажа, че… — Картър се запъна. — Уф, това пък какво е?
От реката отпред бяха щръкнали остри скали, които приличаха на зъбите на хищен звяр и от които водата бе кипнала на бързеи.
— Първият праг — оповести Окървавената секира. — Чакай малко.
Хуфу завъртя щурвала наляво и параходът климна на една страна, сетне се провря между две високи като кули скали, от които го деляха само сантиметри. Не съм от момичетата, които пищят, но си признавам, че се скъсах да крещя. /_Не ме гледай така, Картър. Ти не го понесе по-мъжки./_
Цамбурнахме сред чиста вода, или, по-точно, червена, и завихме, за да не се блъснем в зъбер с размерите на гара „Падингтън“. Параходът направи още два самоубийствени завоя, завъртя се на триста и шейсет градуса в един водовъртеж, спусна се по десетметров водопад и цопна с такъв плисък, че ушите ми писнаха като от изстрел.