Тримата с Баст и Картър стояхме на носа на корабчето и гледахме как реката изплува от мрака. Очите, нарисувани върху корпуса под нас, проблясваха едва-едва в мрака и запращаха по червената вода снопове светлина. Хуфу се беше покатерил на върха на мостика и точно като моряк върху наблюдателница, беше затулил с длан очи, за да се взира напред.
Но колкото и бдителен да беше, това не помагаше особено. Беше тъмно като в рог, стелеше се мъгла и ние не виждахме нищичко. Сякаш от дън земя пред нас изникваха огромни скали, натрошени стълбове и изронени статуи на фараони, а Окървавената секира току въртеше щурвала, за да ги заобиколи, и ние се виждахме принудени да се вкопчим в перилата. От време на време съзирахме дълги слузести въжета, които прорязваха като пипала повърхността на водата, или гърбините на твари, които не исках и да знам какви точно бяха.
— Душите на простосмъртните винаги са подлагани на проверка — обясни ми Баст. — Трябва да докажеш, че си достоен да влезеш в Земята на мъртвите.
— Сякаш е кой знае какво удоволствие да попаднеш там…
И аз не знам колко дълго се бях взирала в мрака, но след доста време в далечината се появи червеникаво размазано петно, сякаш небето беше изсветляло.
— Дали само ми се струва, или…
— Пристигнахме — довърши вместо мен Баст. — Странно, вече трябваше да са ни подложили на изпитание…
Корабчето се разклати и водата кипна. От реката се изстреля цяла грамада. Виждах я само от кръста нагоре, но тя се извисяваше на доста метри над лодката. Туловището беше като на човек: с голи гърди, космато, с възрозова кожа. Съществото се беше препасало през кръста с въжен колан, по който бяха накачени кожени кесийки, няколко глави на демони и други очарователни нещица. Главата му също беше странна — нещо средно между лъв и човек, със златни очи и сплетена на плитчици черна грива. Устата му като на котка беше цялата в кръв, с щръкнали мустаци и остри като бръснач зъби. Съществото ревна и уплаши Хуфу толкова, че той скочи от мостика. Клетият песоглавец политна към обятията на Картър и така и двамата се строполиха на земята.
— Трябваше да кажеш нещо — натякнах с тих гласец на Баст. — Този тук, надявам се, ти е роднина?
Тя поклати глава.
— Този път не мога да ти помогна, Сейди. Простосмъртните сте вие. Трябва да издържите изпитанието.
— О, много ти благодаря.
— Аз съм Шесему! — представи се окървавеният човеколъв.
Идеше ми да кажа: „Да, не се и съмнявам“. Но реших да си мълча.
Той извърна златисти очи към Картър и понаклони глава. Ноздрите му потрепнаха.
— Надушвам фараонска кръв. Надушвам вкусна вечеря… или ще се престрашите да ме назовете по име?
— Да те назовем по име ли? — изпелтечи Картър. — За тайното си име ли говориш?
Демонът се засмя. Грабна една висока тънка скала наблизо и я направи с пестник на пепел, сякаш е стар гипс.
Погледнах отчаяна Картър.
— Случайно да си скрил някъде тук тайното му име?
— Нищо чудно да е в „Книгата на мъртвите“ — отвърна той. — Забравих да проверя.
— Е? — подканих аз.
— Занимавай го с нещо — отговори Картър и се запъти към кабинката с щурвала.
„Да занимавам с нещо демон — помислих си аз. — И с какво? Той може би обича да играе на Не се сърди, човече.“
— Предавате ли се? — ревна Шесему.
— Не! — креснах му и аз. — Не, не се предаваме. Ще те назовем по име. Само… Охо, колко си мускулест! Спортуваш ли нещо?
Погледнах към Баст, която кимна одобрително.
Шесему изръмжа гордо-гордо и разкърши яки ръце. Такъв подход с мъжете винаги се увенчава с успех, нали? Дори когато не са високи двайсет метра и не са с глава на лъв.
— Аз съм Шесему — кресна той.
— Да, май вече спомена — отвърнах. — А какви звания си си извоювал през годините, а? Господар на еди-какво си и на еди-що си.
— Аз съм палачът на цар Озирис — похвали се Шесему, като стовари юмрук във водата и разклати корабчето. — Аз съм Властелинът на кръвта и виното!
— Супер! — отвърнах, като се постарах да не ми се пригади. — А как точно са свързани кръвта и виното?
— Гррр! — Той се наведе напред и оголи остри зъби, които отблизо не бяха по-красиви. В сплъстената му грива се бяха заплели гнусни парчета мъртва риба и водорасли. — Господарят Озирис ме оставя да обезглавявам злодеите! Мачкам ги в пресата и правя вино за мъртвите!
Постарах се да запомня никога да не пия от това вино.