„Справяш се добре — похвали ме гласът на Изида и аз се стреснах. Беше мълчала толкова дълго, че бях на път да я забравя. — Питай го за другите му задължения.“
— А какви са другите ти задължения… О, всемогъщи демоне на виното!
— Аз съм бог на… — Той изду мускули — за по-внушително. — На благовонията!
Ухили ми се, явно чакаше да се отърся от ужаса.
— О, виж ти! — възкликнах аз. — От това враговете ти сигурно направо треперят.
— Ха-ха-ха! Ами да! Искаш ли да пробваш безплатно? — Той смъкна от колана си покрита със слуз кожена кесийка и извади от нея глинено гърненце, пълно с жълта прах с приятен мирис. — Наричам я… Вечност!
— Прекрасно — задавих се аз.
Погледнах назад да видя къде е Картър, но от него нямаше и следа.
„Накарай го да продължи да говори“, посъветва Изида.
— И, хм… благовонията са част от работата ти, защото… чакай, сетих се, изстискваш ги от различни растения, както изстискваш вино от…
— Или кръв! — допълни Шесему.
— Да, естествено — рекох му аз. — Кръвта се разбира от само себе си.
— Кръв! — повтори Шесему.
Хуфу изписка и си закри очите.
— Значи служиш на Озирис? — попитах аз демона.
— Да! Най-малкото… — той се поколеба и тъй като го измъчваха съмнения, изръмжа. — Най-малкото преди. Престолът на Озирис е празен. Но Озирис ще се завърне. Няма как да не се завърне!
— Разбира се — насърчих го аз. — И как те наричат приятелите ти? Шеси? Върколачко?
— Аз нямам приятели! Но и да имах, те щяха да ме наричат Палача на души, Жестокото лице! Аз обаче нямам приятели и името ми вече не е в опасност. Ха-ха-ха!
Погледнах Баст — питах се дали наистина съм извадила късмет, както ми се струва. Тя ме озари с усмивка.
Картър тръгна да слиза, препъвайки се, по стълбите, носеше със себе си „Книгата на мъртвите“.
— Намерих я! Някъде тук. Не мога да прочета тази част, но…
— Кажи какво е името ми, или ще те изям! — ревна Шесему.
— Аз ще го кажа — извиках му в отговор. — Шесему, Палача на души, Жестокото лице.
— ГЪЪЪЪЪЪЪЪЪР! — Той се загърчи от болка. — Как се получава така, че винаги разбират?
— Пусни ни да минем! — заповядах му аз. — А, да, и още нещо… брат ми иска да пробва безплатно благовонията.
Имах време само да отстъпя назад, а Картър — само да погледне объркан, когато демонът духна жълтата прах и тя го покри от глава до пети. После Шесему се потопи под вълните.
— Какъв симпатяга — казах аз.
— Пфу — изплю Картър част от благовонния прашец. Приличаше на оваляна в панировка риба. — Това пък какво беше?
— Миришеш хубаво — уверих го аз.
Бях много доволна от себе си, но точно тогава корабчето ни зави по реката. Най-неочаквано червеникавото сияние на хоризонта се превърна в ослепителна светлина. Заби камбаната за тревога.
Реката отпред пламтеше и се стичаше на шеметни димящи бързеи към нещо, което приличаше на бълбукащ вулканичен кратер.
— Огненото езеро — заяви Баст. — Тук вече става интересно.
28. На среща с бога на тоалетната хартия
Баст имаше любопитна представа за „интересно“: кипнало езеро с ширина няколко километра, което смърдеше на запален бензин и развалено месо. Корабчето ни спря рязко на мястото, където реката се вливаше в езерото, защото на пътя ни се изпречи грамадна метална порта. Представляваше бронзов диск с вид на щит, широк почти колкото „Египетска царица“ и потопен до половината в реката. Недоумявах как така не се разтопява в тази горещина, но заради него не можехме да продължим нататък. С лице към диска стоеше огромен бронзов песоглавец, който беше вдигнал ръце и беше стъпил на двата бряга на реката.
— Какво е това? — попитах аз.
— Западната порта — отвърна Баст. — Навремето лодката на Ра със Слънцето е минавала през нея, за да се обнови в огъня на езерото, после се е плъзвала от другата страна и се е издигала през Източната порта, за да възвести новия ден.
Погледнах грамадния песоглавец и се запитах дали Хуфу не знае някакъв таен песоглавски шифър, с който да минем. Той обаче само ревна на статуите и като истински герой се сниши зад краката ми.
— Как ще минем?
— Дали да не питате мен? — намеси се нов глас.
Въздухът потрепери. Картър отстъпи бързо назад, а Баст изсъска.