Амит явно си чу името насън. Изхълца и се обърна по гръб. Лъвските и хипопотамските й крака потрепериха. Запитах се дали чудовищата от отвъдното сънуват как гонят зайци.
— Винаги съм си я представял… по-голяма — призна Картър.
Анубис го изгледа сурово.
— Амит трябва да е голяма колкото да яде сърцата на нечестивите. Повярвай, върши си работата добре… Най-малкото преди.
Хуфу изсумтя от горния край на везните. Както се беше разположил в средата на рамото, за малко да изгуби равновесие и изкривеното блюдо изтрака по пода.
— Защо везните са счупени? — полюбопитствах аз.
Анубис се смръщи.
— Маат е омаломощен. Опитах се да ги поправя, но…
Той разпери безпомощно ръце.
Посочих гробовете, наредени на призрачни редици.
— Затова ли гробищата са… хм… хлътнали в земята?
Картър ме погледна странно.
— Какви гробища?
— Гробовете — отвърнах аз. — Дърветата.
— За какво изобщо ми говориш?
— Той не ги вижда — намеси се Анубис. — Но ти, Сейди… ти възприемаш всичко. Какво чуваш?
В началото не разбрах какво ме пита. Чувах само как кръвта ми бумти в ушите и тътена и пукота на Огненото езеро в далечината. (А също как Хуфу се чеше и сумти, но това не беше нищо ново.)
После затворих очи и чух в далечината още един звук: музика, пробудила най-ранните ми спомени за баща ми, който танцува усмихнат с мен из къщата ни в Лос Анджелис.
— Джаз — казах.
Отворих очи и Залата на Съдилището беше изчезнала. По-точно, не изчезнала, а потънала в здрач. Още виждах счупените везни и празния престол. Но не и черните колони и тътнещия огън. Бяха изчезнали дори Картър, Хуфу и Амит.
Гробищата си бяха много истински. Под краката ми се клатеше напукан плочник. В спарения нощен въздух се носеха миризмите на подправки, на задушена риба и покрити с мухъл стари места. Нищо чудно да се намирах отново в Англия — може би в църковен двор в някое прикътано място на Лондон, — но надписите по гробовете бяха на френски и времето беше прекалено меко, за да е английска зима. Клоните на дърветата бяха увиснали ниско и бяха покрити със зелени листа и с мъх.
И се чуваше музика. По улицата точно зад оградата на гробищата на шествие вървеше джазов оркестър с музиканти в официални черни костюми и пъстри шапки като за празненство. Саксофонистите ту се показваха, ту пак се скриваха. Пищяха корнети и кларинети. Барабанистите се усмихваха и се поклащаха, а палките им току проблясваха. Зад тях танцуваше множество в траурни дрехи, което носеше цветя и факли и бе наобиколило старовремска черна катафалка.
— Къде сме? — изумих се аз.
Анубис скочи от един гроб и се приземи до мен. Вдиша от въздуха на гробищата и лицето му омекна. Усетих, че съм се вторачила в устата му, в извивката на долната му устна.
— В Ню Орлиънс — отвърна той.
— Моля?
— Потъналия град — поясни той. — Във Френския квартал на западния бряг на реката — брега на мъртвите. Тук ми харесва. Точно заради това Залата на Съдилището често се свързва с тази част от света на простосмъртните.
Шествието с джаз музикантите продължи нататък по улицата, като привличаше към празненството нови и нови минувачи, поспрели да погледат.
— Какво празнуват?
— Погребение — отговори Анубис. — Току-що са погребали в гроба мъртвеца. И сега „пускат на свобода тялото му“. Ознаменуват живота му с песни и танци, докато съпровождат катафалката на връщане от гробищата. Този обред е много египетски.
— Откъде знаеш толкова много?
— Аз съм богът на погребенията. Знам всички погребални обреди по света — как да умреш подобаващо, как да подготвиш тялото и душата за задгробния живот. Живея за смъртта.
— Сигурно си много забавен по увеселенията — подметнах аз. — Защо си ме довел тук?
— За да поговорим.
Той разпери ръце и най-близкият гроб изтътна. От една пукнатина в стената се изстреля дълга бяла лента. Тя продължи да се приближава и да се наплита на хвърлей от Анубис на някаква форма, а първото, което ми хрумна, бе: „Божичко, при него долетя вълшебно руло тоалетна хартия“.
После видях, че това всъщност е плат, ивица бяла ленена тъкан, с каквато омотават мумиите. Платното се усука на нещо като пейка и Анубис седна на нея.
— Хор не ми харесва — заяви той и ми махна с ръка да отида при него. — Вечно вдига шум, нагъл е и си въобразява, че е повече от мен. Докато Изида винаги се е отнасяла с мен като със син.