Аз кръстосах ръце.
— Не си ми син. И вече ти казах, че аз не съм Изида.
Анубис понаклони глава.
— Не, не се държиш като млада богиня. Приличаш ми на майка си.
Това се стовари върху мен като кофа студена вода (и за съжаление благодарение на Зия знаех какво е да те облеят със студена вода).
— Значи познаваш майка ми, така ли?
Анубис примига, сякаш усетил, че е направил нещо лошо.
— Аз… аз познавам всички, които са умрели, но пътят на всеки дух е различен. Не биваше да ти казвам.
— Не може да изтърсиш такова нещо и после да си замълчиш? Тя къде е, в египетския задгробен живот ли? Мина ли през малката ти заличка на Съдилището?
Анубис погледна притеснен златните везни, които потрепваха като мираж на гробищата.
— Залата не е моя. Просто я наглеждам, докато се върне Господарят Озирис. Извинявай, ако съм те разстроил, но не мога да ти кажа нищо повече. Недоумявам защо изобщо започнах да говоря. Просто… душата ти е със сходно сияние. Силно.
— Колко ласкателно — промърморих аз. — Душата ми сияе.
— Извинявай — повтори той. — Заповядай, седни.
Нямах интерес да подминаваме въпроса и да сядам до него на пейка от омотани ивици за балсамиране на мумии, но опитах ли се да събирам без недомлъвки някаква информация, не се получаваше нищо. Седнах тежко на пейката и се постарах да изглеждам възможно най-раздразнена.
— Е? — подхванах и го погледнах нацупено. — Каква е тази форма? Ти бог ли си?
Той се смръщи и се хвана за гърдите.
— Питаш дали съм се вселил в тялото на човек ли? Не, мога да се вселя във всяко гробище, във всяко място, където има смърт и траур. Това е естественият ми вид.
— О!
Дълбоко в себе си се надявах до мен да седи истинско момче, някой, у когото по една случайност се е вселил бог. Но би трябвало да зная, че това е прекалено хубаво, за да е истина. Почувствах се разочарована. После пък си се ядосах сама на себе си, задето съм се почувствала разочарована.
„Не че има и най-малката възможност, Сейди — укорих се аз. — Та това е някакъв си гаден бог на погребенията. И е някъде на около пет хиляди години.“
— И така — продължих, — щом не можеш да ми кажеш нищо, което да ми е от полза, поне ми помогни. Търсим перото на истината.
Той поклати глава.
— Не си и представяш какво искаш. Перото на истината е много опасно. В разрез с правилата на Озирис е да го давам на обикновени простосмъртни.
— Но Озирис го няма тук — посочих аз празния престол. — Той седи ей там, нали? Виждаш ли го?
Анубис се взря в престола. Прокара пръсти по златната верижка, сякаш тя беше започнала да му стяга.
— Вярно е, че чакам тук от цяла вечност и стоя на поста си. За разлика от другите не бях затворен в тъмница. И аз не знам защо… но направих всичко по силите си. Щом чух, че петимата са били пуснати на свобода, се надявах Господарят Озирис да се завърне, но… — Той поклати умърлушен глава. — Защо ли пренебрегва задълженията си?
— Вероятно защото е хванат като в капан вътре в баща ми.
Анубис се втренчи в мен.
— Песоглавецът не ми го обясни.
— Е, аз не мога да обяснявам така хубаво като един песоглавец. Но накратко казано, по причини, които не са ми известни, баща ми реши да пусне на свобода някои от боговете. Може би си е казал: „Ще взема да отскоча до Британския музей и да вдигна във въздуха Розетския камък!“. И пусна на свобода Озирис, но заедно с него се измъкнаха и Сет, и останалите.
— Значи Сет е затворил баща ти, когато в него се е вселил Озирис — подхвана Анубис, — а това означава, че Озирис е бил хванат като в капан от моя… — Той се спря. — От Сет.
„Интересно“, помислих си аз.
— Значи си наясно — казах. — Длъжен си да ни помогнеш.
Анубис се поколеба, сетне поклати глава.
— Не мога. Ще си навлека неприятности.
Аз само го погледнах и прихнах. Не се сдържах: той ги говореше едни — да се скъсаш от смях.
— Как така ще си навлечеш неприятности? На колко години си, на шестнайсет? Ти си бог!
В тъмното не се виждаше хубаво, но бях готова да се закълна, че той се е изчервил.
— Ти не разбираш. Перото не търпи и най-безобидната лъжа. Ако ти го дам, ако, докато го носиш със себе си, изречеш и най-дребната лъжа или постъпиш лъжливо, ще изгориш и ще се превърнеш на пепел.
— Изкарваш ме лъжкиня.