— Чух как демоните си говорят. Ковчегът е вътре в пирамидата. Смятат да впрегнат силите на Озирис, за да направят бурята още по-опустошителна. Когато призори Сет я отприщи — а взривът ще бъде доста зрелищен, — Озирис и баща ви ще бъдат унищожени. Озирис ще бъде заточен толкава надълбоко в Дуат, че нищо чудно да не се въздигне никога отново.
Главата ми забумтя. Не можех да повярвам, че разполагаме с толкова малко време, а щом Еймъс не бе успял да спаси татко, как щяхме да го направим ние с Картър?
— Но ти си се измъкнал? — напомних с надеждата все пак да чуя някоя добра новина. — Значи все има пукнатини в защитата, или…
— Магията, с която бях превърнат на камък, накрая започна да отслабва. Развалих я, като насочих енергията си. Отне ми доста часове, но накрая се освободих. Измъкнах се по пладне, когато демоните спят. Получи се доста лесно.
— Не звучи така — възразих аз.
Очевидно притеснен, Еймъс поклати глава.
— Сет ме остави да избягам. Не знам защо, но не би трябвало да съм жив. Това е номер. Опасявам се, че… — Но каквото и да се канеше да изрече, се отказа. — При всички положения първата ми мисъл беше да ви намеря, затова повиках с магия лодката.
Еймъс посочи зад себе си. Успях да вдигна глава и видях, че се намираме в странна пустиня с бели дюни, разпростряла се докъдето поглед стига под светлината на звездите. Пясъкът под пръстите ми беше съвсем ситен и бял като захар. Лодката на Еймъс, същата, която ни беше прекарала от Темза до Бруклин, беше подпряна на върха на една дюна наблизо и беше климнала под опасен ъгъл, сякаш някой я е хвърлил там.
— На лодката има шкаф с дрехи, ако искате да се преоблечете — обясни Еймъс.
— Но къде се намираме?
— На Белите пясъци — каза ми Картър. — В щат Ню Мексико. Държавни земи, на които се провеждат изпитания на ракети. Еймъс обясни, че тук няма да дойде да ни търси никой, затова ти дадохме малко време да оздравееш. Скоро ще стане седем вечерта, още сме двайсет и осми. Остават около дванайсет часа, докато Сет… знаеш какво.
— Но…
В главата ми се въртяха прекалено много въпроси. Последното, което помнех, беше как съм приказвала на реката с Нефтида. Тя ми беше говорила чрез течението съвсем тихо и почти неразбираемо, но настойчиво. Беше ми обяснила, че се е вселила в спящ човек и на мен това ми се стори нелогично. Беше ми казала, че не може да се яви лично, но ще ми прати вест. После водата беше започнала да кипва.
— Бяхме нападнати — допълни Картър, както милваше по главата Кифличка, и аз най-после забелязах, че амулета — амулета на Баст, — го няма. — Имам лоши новини, Сейди.
Той ми разказа какво се е случило и аз затворих очи. Разхлипах се. Да, срамно си е, но не се сдържах. През последните няколко дни бях загубила всичко: дома си, живота, с който бях свикнала, баща си. Пет-шест пъти се бях разминала на косъм със смъртта. От смъртта на мама, която така и не бях прежалила, ме заболя като от отворила се рана. Нима сега си беше отишла и Баст?
Когато ме беше разпитвал в Подземния свят, Анубис беше настоял да кажа какво съм готова да жертвам, за да спася света.
„Какво още не съм жертвала? — ми идеше да изкрещя. — Какво ми остана?“
Картър дойде при мен и ми подаде Кифличка, която измърка в ръцете ми, но не беше същото. Не беше Баст.
— Тя ще се завърне, нали? — погледнах аз умолително Еймъс. — В смисъл че е безсмъртна, нали?
Той подръпна периферията на бомбето си.
— Сейди… Не знам. Баст, изглежда, се жертва, за да разгроми Себек. С цената на житейските си сили го принуди да се върне в Дуат. Пощади дори Кифличка, в която се беше вселила, вероятно с последните си капчици сила. Ако наистина е така, на Баст ще й бъде много трудно да се завърне. Може би някой ден след няколко века…
— Не, не след няколко века! Не мога да…
Гласът ми заглъхна.
Картър сложи ръка на рамото ми и аз усетих, че ме е разбрал. И той не можеше да губи никого повече. И двамата просто не можехме.
— Сега си почивай — прикани Еймъс. — Можем да отделим още един час, после обаче трябва да тръгваме.
Хуфу ми поднесе паница от онова, което беше приготвил. Течността с някакви парчета в нея приличаше на супа, която отдавна е прокиснала. Погледнах Еймъс с надеждата да ми разреши да не я ям, но той кимна насърчително.
Какво да се прави, такъв ми е късметът: за капак трябваше да гълтам и песоглавски лекарства.
Сръбнах от отварата, която на вкус беше почти толкова отблъскваща, каквато бе и миризмата й, и клепачите ми в миг натежаха. Затворих очи и заспах.