— Идвай — казах.
Влязохме в експозицията и това се оказа повече от достатъчно, за да се изплъзнем на мъжете от охраната, или може би те си имаха друга работа и не им беше до гонитби с палави деца.
След като се показахме отново, започнахме да се промъкваме, докато не се уверихме, че не ни следят. В Египетското крило нямаше много посетители: само неколцина старци и туристическа група чужденци с екскурзовод, който обясняваше на френски нещо за някакъв саркофаг:
— Et void la momie7.
Колкото и да е странно, явно никой не забелязваше огромния меч върху гърба на Картър, който със сигурност би трябвало да привлече вниманието на охраната (и беше много по-интересен от експонатите). Някои от старците все пак ни изгледаха подозрително, но вероятно защото бяхме по ленени пижами, бяхме плувнали в пот и бяхме покрити с трева и листа. Косата ми сигурно също е била ужасна.
Намерих зала, където нямаше никой, и придърпах Картър. Витрините бяха пълни с shabti. Допреди няколко дни едва ли съм щяла да ги забележа. Сега току поглеждах статуите, убедена, че всеки момент те ще оживеят и ще се опитат да ме фраснат по главата.
— Сега какво? — попитах Картър. — Виждаш ли храм?
— Не. — Той сключи вежди, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. — Според мен нататък по коридора има възстановен храм… или това беше в Бруклинския музей? Или в Мюнхенския? Съжалявам, но съм ходил с татко по толкова много музеи, че всички са се смесили.
Въздъхнах отчаяна.
— Клетият ти, принуден си да обикаляш надлъж и шир света, да пропускаш училище и да си заедно с татко, докато аз разполагам с цели два дни в годината, когато мога да го видя.
— Ей! — извърна се Картър с изненадваща сила. — Ти пък си имаш дом! Имаш приятели и нормален живот и когато се будиш сутрин, не се чудиш в коя държава си! Ти не…
Витрината до нас се счупи и в краката ни напада натрошено стъкло.
Картър ме погледна изумен.
— Направихме ли…
— Точно както се пръсна и тортата на рождения ден — промърморих, като се постарах да не показвам колко съм се стреснала. — Не е зле да се владееш.
— Аз ли?
Ревнаха аларми. По коридора замигаха червени лампи. По високоговорителя се чу школуван глас, който прикани да се изтеглим спокойно към изходите. Френските туристи от групата притичаха с панически писъци покрай нас, следвани по петите от цяла тълпа забележително бързи старци с патерици и бастуни.
— Хайде да довършим разправията по-късно, искаш ли? — казах на Картър. — Идвай!
Хукнахме по друг коридор, а сирената заглъхна точно толкова внезапно, както и бе завила. Кървавочервените светлини продължиха да мигат в зловеща тишина. Точно тогава чух звука — като от потракващи плъзгащи се скорпиони.
— Ами Баст? — задавих се аз — Дали тя…
— Не мисли за това — отвърна Картър, макар че ако се съди от лицето му, той мислеше точно за това. — Не спирай!
Не след дълго се изгубихме безнадеждно. Доколкото виждах, Египетското крило в музея беше направено така, че да е възможно най-объркващо, със задънени проходи и коридори, които водеха донякъде и после те връщаха в началната точка. Минахме покрай свитъци с йероглифи, златни накити, саркофази, статуи на фараони и огромни късове варовик. Защо изобщо бяха изложили камъни? Няма ли достатъчно навсякъде по света?
Не видяхме никого, но накъдето и да хукнехме, звукът като от плъзгане се засилваше. Накрая завих и се блъснах в някого.
Изпищях и отскочих назад колкото да настъпя Картър. И двамата паднахме по доста недостоен начин на задните си части. Пак е истинско чудо, че Картър не се набоде на меча.
В началото не познах момичето, застанало пред нас, а това, като си помисля сега, си беше доста странно. То може би използваше някаква вълшебна аура или на мен просто не ми се вярваше, че е то.
Изглеждаше малко по-високо от мен. И може би по-голямо, но не с много. Черната му коса беше старателно подстригана на черта до брадичката, а бретонът отпред беше по-дълъг и му падаше в очите. Момичето беше с карамелена на цвят кожа и смътно арабски красиви черти. Очите му — очертани с черен молив, както правят египтянките, — бяха със странен кехлибарен цвят, или много красив, или пък леко стряскащ — не можех да реша кое от двете. Момичето носеше на гърба си раница, на краката бе със сандали и беше облечено като нас — в широки ленени дрехи. Изглеждаше така, сякаш беше тръгнало на тренировка по бойни изкуства. Господи, сега, като си помисля, сигурно сме си приличали. Лоша работа.